Виктор Пелевин - Шлемът на ужаса (Креатиф за Тезей и Минотавъра)

Nutscracker

Не знам. Живеем в такова време, че по всяко време и двамата могат да се гмурнат заедно. А размерът на парчетата зависи не толкова от възрастта, колкото от мощността на заряда.

Monstradamus

И това е вярно.

Nutscracker

Що се отнася до фразата, която ти харесва, според мен Угли имаше предвид шлема на ужаса. Бъдещето произлиза от миналото, затова колкото по-далеч отиваме в бъдещето, толкова повече минало ни е необходимо за изработването му. Така да се каже, колкото по-близо са звездите, толкова по-дълбока е дупката.

Romeo-y-Cohiba

Изолда, тук ли си? Изолда!

Nutscracker

А за да е пълна картинката, може да се каже, че балончетата минало се пукат в шлема, който изпълнява „лепкави очи“ заедно със „слънчева целувка“.

UGLI 666

Моля?

Monstradamus

Угли, ти още ли си тук? Не му обръщай внимание, той се шегува.

UGLI 666

Напразно ви разказах всичко това.

Monstradamus

Угли, не се сърди!

UGLI 666

Повече нищо няма да разказвам.

Monstradamus

Лешникотрошачка, извини се!

Nutscracker

За какво?

Monstradamus

Моля те да се извиниш!

Nutscracker

Добре де. Извинявай, Угли!

UGLI 666

Господ ще ти прости.

IsoldA

Ромео, къде си? Върнах се.

Romeo-y-Cohiba

Бях почнал вече да се притеснявам. Разказвай.

IsoldA

Първо ти.

Romeo-y-Cohiba

Добре. Щях да стигна до павилиона бързо, защото предишния път си бях отбелязал накъде да свърна на всяко разклонение. Но по пътя имах зловеща среща.

IsoldA

И ти ли?

Romeo-y-Cohiba

Какво стана? Ти добре ли си?

IsoldA

Да, всичко е наред. Продължавай!

Romeo-y-Cohiba

Когато подминах пейката, от която се вижда покривът и фонтанът, изведнъж усетих движение зад себе си. Обърнах се и видях нещо напълно невероятно. Представи си дълъг тесен коридор между храстите. И по него на ролери към мен идваше… Не знам, човек ли бе, или не. Бе огромен на ръст, със сомбреро и хокейна вратарска маска от бяла пластмаса. Следваха го двама дребосъци, също на ролери, които почти не се виждаха, защото онзи изпълваше целия проход. Бе облечен във вратарски хокеен екип: огромна синя фланелка с номер „35“ и надпис „CHICAGO BULLS“. Тоест, така ми се стори в началото. Когато се приближи по-близо, се оказа, че номерът всъщност е абсурден: „-3.5%“, а „BULLS“ е „BEARS“. Просто процентът с минуса и част от буквите бях в един цвят с фланелката и отдалеч не ги бях различил. В ръцете си държеше двоен стик.

IsoldA

Как така?

Romeo-y-Cohiba

Нали си виждала вратарски стик? Представи си го с два края, обърнати в противоположни посоки. С такъв стик, разбира се, не може да се играе.

IsoldA

И какво стана, когато стигна до теб?

Romeo-y-Cohiba

Не стигна. Когато до мен му оставаха не повече от десет фута, той зави и се скри в страничен проход. След него изчезнаха и двамата, които го следваха.

IsoldA

А кои бяха зад него?

Romeo-y-Cohiba

Две джуджета, също на ролери и със сомбреро. Не успях да видя лицата им, защото бяха навели глави, за да не отвее вятърът шапките им. Държаха края на фланелката му като придворни дами.

IsoldA

И това ли беше всичко?

Romeo-y-Cohiba

За щастие, да. А ти кого срещна?

IsoldA

Стана на ъгъла на една от алеите. Зад гърба си чух странен звън. Когато се обърнах, видях на не повече от двадесет метра от мен човек с гигантски ръст, който стоеше до фонтана. Бе целият в черно и златно като аристократ от галантната епоха и закриваше лицето си с маска, изобразяваща златно слънце, която държеше на пръчка в ръка. До него стояха две джуджета, облечени в ален бархет и държаха старинни тумбести китари. Джуджетата изсвириха няколко нежни акорда, после гигантът леко наклони маската си, а слънцето така ослепително засия, че трябваше да замижа. Когато отворих очи, при фонтана нямаше никого. Дори нямах време да се уплаша и реших, че съм имала халюцинации след всичко, на което се наслушах. Сега не зная какво да мисля. Хайде, продължи ти.

Romeo-y-Cohiba

Помислих си, че ако гигантът искаше да ме убие, отдавна щеше да го е направил. Затова продължих нататък, все едно нищо не се е случило. По пътя не срещнах никого друг. Вратата на павилиона се оказа отворена. От нея започваше виещ се коридор. Естествено не беше осветен. Подът скърцаше ужасно, като че ли под всяка дъска имаше по три мишки. Изобщо — доста зловещо. На стените имаше врати. Зад тях — други. Тръгнах напосоки през тази спарена, скърцаща тъма и веднага загубих ориентация. Обхвана ме апатия. Прииска ми се да легна на пода, да затворя очи и да забравя за всичко. Вероятно така и щях да направя, но ненадейно една от вратите ме изведе в голяма светла стая. Тя бе празна и прашна, без прозорци. Решетка от дебели метални пръти, които биха удържали и слон, разделяше стаята на две. Мебели нямаше, ако не броим няколкото картини обърнати с изображението към стената — помислих си, сигурно за да не се прашат. Просто и остроумно, така няма нужда от стъкла. На вратата, която се затвори зад гърба ми, висеше табелка с надпис: „Пазете тишина!“. От другата страна на решетката бе нарисувана фреска с най-красивото момиче, което някога съм виждал. На цялата стена.