Ангел Каралийчев: Виелица

Дядо Стаменко стана. Навлече си кожуха и отвори вратата. Вятърът го блъсна със страшна сила назад, но той се наведе като конник, който прескача пропаст, и тръгна. Дядо Стаменковата къща беше отвъд оградата на гарата. Той се упъти към гарата и не сбърка пътя, макар че очите му нищо не виждаха. Когато стигна платното на линията, покрай него с фенер мина младият стрелочник, олюля се като пиян и мигом се загуби. Потъна. Вихърът го погълна. Отива да даде път на полунощния влак. Бързият беше пристигнал. Едвам мъждукаха на първа линия замъглените му от бурята огнени очи. Дядо Стаменко избърса сухия сняг, който беше засипал веждите и клепачите му, и посегна да се върне, но вътрешният глас, който го дигна от къщи, се обади още по-настойчиво: „Върви след младия стрелочник!“ И той тръгна направо, покрай насипа към стрелките. Без да ще, започна да брои крачките си, както ги е броил някога, през нощните виелици и поройни дъждове. Той знаеше точно колко крачки има до стрелките.

Спомни си, че като извърви деветнадесет крачки и протегне лявата си ръка — ще напипа дънера на старата липа. Надясно са стрелките. Този път халата се опита да го срине по насипа надолу към Поройна, да му ослепи очите с бял снежен пясък, но жилавият старец, наведен, се бореше мъжки и си пробиваше път. След няколко мъчителни минути вкочанясалите му ръце напипаха дънера на липата. Като слепец, с протегната десница, потърси стрелката. Когато я хвана и разбра, че не е отместена — кръвта замръзна в жилите му. „Вятърът е сгромолясал младия стрелочник от насипа в тъмнината и кой го знае къде се блъска сега“ — помисли дядо Стаменко и стигна с две ръце дръжката. Напрегна последни сили, откърти замръзналото желязо и падна на гърба си. Полунощният влак мина покрай него със страшна сила и се плъзна по втора линия. Той не спираше на Разделна.

Младият стрелочник влезе в бюфета. Поръча си чаша чай. В очите му пламтеше безумие. Ръцете му трепереха. Седна до печката и разля горещия чай върху коленете си. Попита сънения прислужник:

— Не се ли е мяркал тъдява дядо Стаменко?

— Ти да не бълнуваш? — отвърна прислужникът, без да го погледне. — Що Ще тука Стаменко в тази дяволска нощ? Дядо ти Стаменко, момче, сега хърка и сънува сладки сънища. Гороломният вятър му приглася като гайдар.

© Ангел Каралийчев

Сканиране: sir_Ivanhoe, август, 2007 г.

Разпознаване и последна редакция: NomaD, август, 2008 г.

Издание:

Ангел Каралийчев. Приказен свят. Том втори, 1982

Издателство „Български писател“, 1982

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9116]

Последна редакция: 2008-09-06 17:40:00