Ангел Каралийчев: Вихрушка

Когато додох тука, люде нямаше, а само зверове и дебри непроходими. Позаморих се, пих вода от реката, която скоро изтъня. Излязох на една чиста и широка поляна. Планинският вечерник огъваше високата трева. Откри се небето. Ето къде ще нощувам. Събрах сухи клонки. Накладох огън, набучих крехтината на един шиш и го завъртях над въглените. Откъснах дъбови листа и сложих върху тях горещите зачервени парчета.

— Хой, аз съм! — извика някой зад гърба ми.

Обърнах се.

— Кой си ти?

— Аз. Дядо Вълчан.

— Тъкмо навреме идваш. Къде ти е стадото? Сядай да хапнем!

— Проводих Найдена да закара овцете в кошарата, пък аз тръгнах да се поразшътам, дано намеря някоя гъба. Цяла торбичка набрах, много се въдят пущините тъдява — рече старецът, наведе се, опря ръка върху тревата, изохка и седна. Загорял, с корясали ръце, разгърден, с чело, обелено от планинското слънце като картоф. Пое крехтината.

— Отколе не бях слагал в устата си блажинка — рече той и захвана сладко да дъвче.

Вечерта се измъкна от долината на реката и изпълзя нагоре. Първите звезди трепнаха като светулки над небосклона. Дядо Вълчан хвърли три гъби върху въглените.

— Чакай сега пък аз да те гостя с печени гъбки и малко сиренце.

Бръкна в торбата си, изкара захлупците. Но щом ги отвори, замахна с ръка и се удари по челото:

— Брей, я съм го изял, па съм забравил!

Засрами се и ме погледна виновно, като куче, което чака наказание от стопанина си.

— Къде ще нощуваш? — попита ме. — Ела ми на гости в кошарата. Ще ти подваря прясно мляко.

Пред кошарата ни посрещна едно огромно куче с високи стройни крака, ръждивосребриста козина, с остри уши и увиснала рунтава опашка. Като ме зърна, кучето думам Найден не е куче, а същински вълк.

Старецът влезе в колибата, разрови огнището и намери два живи въглена. Изнесе ги в шъпа. Сложи ги на земята, затрупа ги с клечетак и почна да духа. Накладе огън пред колибата.

— Сядай сега до огъня, пък аз ще надоя мляко.

Подир вечеря узнах цялата история на дядо Вълчана. Дошъл е някъде от равнината. Една вихрушка — сладка и медена — го завъртяла, дигнала го към небето — бре тук, бре там, — додето паднал тука, в планинския пущинак.

— На три недели веднъж слизам в манастира за „предупки“. Найден остава тук и ми варди овцете. Той ми е като син. Каквото му заръчам — слуша ме. Беше сляпо, когато го донесох преди четири години в кошарата. Намерих го в една вълча дупка при мъртвите му братчета. Скимти и маха с главица — само от живо. Претрепали някъде вълчицата. А рожбите й останали сираци и наченали да мрат. Само едничко беше останало. Нали е душица — домиля ми. Че си го взех и си го кръстих Найденчо. Научих го да лочи мляко от паницата. Сетне си го захраних с хляб. Никога не съм му давал месо. Подир година-две се отърси оня ми ти вълк — силен, хубавец. Кучетата бягат от него като ужилени, а вълците зиме грозно вият и се въртят около кошарата, но не смеят да влязат. Спя като заклан. Никой не ме буди. Нямам тревога в душата си. Той лежи вън пред кошарата и пази. Ката ден му давам по един комат хляб и по една буца сирене. Като челяк си го гледам. Лани кога слязох в манастира, Станойко магерът ми дума: „Да го махнеш, дядо Вълчане, оня вълк, защото ще ти изтръшка някоя нощ стадото!“ Ти как мислиш, може ли моят Найден да стане пак вълк…

Когато легнахме:

— Аз туй стадо съм го обрекъл на манастира. Виждал ли си в някоя нива да стърчи самичко дърво? Наоколо няма нито пън, нито трън. Само сянката му се върти край него. Туй съм аз. Имах двама синове — паднаха на бойното поле. Стопанката ми отиде подир тях в земята от кахъри. Тогава ме дигна вихрушката. Продадох земицата си и купих овцете. Докарах ги тука. Наместих се в манастирската гора. Много ми хареса водата. Мирише на корени и здравец. Кладенчето е по-долу, на двадесет разкрача. До него сме утъпкали с Найдена пътечка… Дълго гледах небесния млечен път и звездите трептяха в Душата ми, гората шушнеше, искаше да ми каже нещо тайно. Заспах късно. Когато се пробудих, слънцето се беше дигнало високо. Кошарата — пуста. Дядо Вълчан ми оставил половин менче мляко и грудка сирене в захлупците. Ослушах се да чуя звънец, ала гората беше няма. Наплисках си очите с кладенчова вода и слязох към манастира.

Тази есен пак ме помами гласът на планината. Люшна се звънчето на катъра и уплашено запя по стръмните пътеки. В манастира заварих запустение. Двамината ратаи ограбили един поклонник на Димитровден и забягнали. Заточеникът лежи болен. Грозно зееха поломените врати на килиите. Цяла зима ги е блъскал вятърът. Покривът на лявото крило се беше провалил. Печенъгът, седнал на плочите, широко разкрачил крака, кърпеше гащите си с губерка. Поиска ми цигара и когато го попитах за дядо Вълчана: