Ф. Уилсън - Крепостта

Но въпреки това, ужасът му растеше.

В него се бе загнездила една непоносима мисъл. Досети се, че до този момент жертвите бяха все сред войниците. Никой не беше посягал на офицерите. Защо? Възможно бе причината да е в съотношението между офицерите и войниците — близо двадесет към един. Ала дълбоко в себе си Кемпфер таеше смразяващото убеждение, че двамата с Вьорман са били запазени за края.

Не знаеше откъде му бе хрумнала тази мисъл, но постепенно тя се беше изпълнила с безизходна увереност. Ако можеше да сподели с някого — който и да е — за това, щеше да е освободен поне отчасти от бремето. Може би дори щеше да заспи.

Но нямаше с кого.

Не му оставаше нищо друго, освен да стои край прозореца докато настъпи зората и да не затваря очи, додето слънцето не блесне на хоризонта.

Крепостта

петък, 2 май

07.32

Тревожно пристъпвайки от крак на крак, Магда чакаше нетърпеливо пред вратата на крепостта. Въпреки яркото утринно слънце въздухът беше студен. Вледеняващото мислите усещане за зло присъствие, което до вчера бе неразривно свързано с крепостта, сега сякаш се бе просмукало в прохода. Снощи я бе проследило почти до реката на дъното, тази сутрин го почувства още щом стъпи на моста.

Високите дървени порти бяха разтворени навътре и бяха подпрени на каменните стени, които образуваха сводовете на малката входна арка. Магда премести поглед от кулата, откъдето очакваше да се появи баща й към входа на подземието в задната част на крепостта. Там войниците продължаваха усилено да рушат стената. И докато вчера в движенията им се долавяше досада, днес работеха трескаво. Работеха като луди — като уплашени луди.

Защо просто не си тръгнат? Умът й не побираше, какво толкова ги караше да стоят тук нощ след нощ, очаквайки да открият поредната жертва. Това беше истинско безумие.

Цялата трепереше от тревога по баща й. Какво ли му бяха сторили, след като са открили труповете на двамата неуспели насилници? Докато пресичаше моста, дойде й ужасяващата мисъл, че може би са го екзекутирали. Ала страхът й намаля веднага щом часовоят се съгласи да повика баща й. Освободена от доскорошните си опасения, тя потъна в объркани мисли.

Тази сутрин се беше пробудила от шума на пеещите под прозореца птици и острата болка в лявото коляно. Беше сама в леглото, завита, както си е била с дрехите. Била е напълно беззащитна и Глен е можел да се възползва от това. Но не бе го сторил, макар да му бе дала да разбере, че го желае.

Магда се присви вътрешно, спомняйки си за дръзкото си поведение вчера. За щастие, Глен я бе отблъснал… не, тази дума е прекалено силна… по-скоро бе отклонил настойчивостта й. Имаше нещо странно в поведението му, беше й приятно, че той бе постъпил благородно и същевременно изпитваше огорчение от лекотата, с която го бе направил.

Защо трябва да е огорчена? Никога не беше ценяла особено способността си да съблазнява мъжете. И въпреки това, някакъв глас в нея продължаваше да нашепва, че е пропуснала нещо.

Ами ако вината не е в нея? Ако той е от онези мъже, които не могат да се влюбят в жена… а само в друг мъж? Не, уверена бе, че не беше така. Спомни си единствената им целувка — дори сега почувства топлината, която бе пламнала в нея — и която без съмнение бе завладяла и него.

Толкова по-добре. По-добре, че не беше приел предложението й. Иначе как щеше сега да се изправи пред него? Щеше да се проклина за слабостта и да избягва компанията му, да прекарва дългите часове сама. А да се лиши от компанията на Глен беше последното нещо, което би искала сега.

Това, което се случи снощи се дължеше на нейното объркване. На комбинация от различни обстоятелства, която никога не ще се повтори. Даде си ясна сметка за случилото се: физическо и емоционално изтощение, опитът за изнасилване, спасителната намеса на Молашар, отказът на баща й да остане при него — всичко това бе довело до временното й объркване. Не Магда Куза, а някоя друга е лежала снощи в леглото с Глен — непозната за нея жена. Това нямаше да се повтори.

Беше преминала покрай стаята му тази сутрин, накуцвайки от болка. За миг бе завладяна от изкушението да почука на вратата и да му благодари за помощта снощи, както и да се извини за поведението си. Но след като се ослуша около минута и не чу нищо в стаята, реши че по-добре ще е да не го буди.

Беше дошла тук, в крепостта, не само за да види баща си, но и за да му разкрие колко дълбоко я бе наранил снощи, да го убеди, че няма право да се държи с нея по този начин и да му съобщи, че е решила да се вслуша в съвета му и да напусне прохода Дину. Последното беше само заплаха, но тя искаше да отвърне по някакъв начин на удара, да предизвика чувствата му или да го накара да й се извини за лошото си държание. Беше преговорила не само думите, но и тона, с който смяташе да ги произнесе. Готова бе за разговора.