Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Защо Пикачу прави така? Не иска деца ли? Стьопа нададе нещо средно между утвърдително мучене и отрицателно пъшкане.

— Не се плаши — продължи Мюс, — аз ще имам грижата за това. Винаги ли ще правим така? Хайде поне веднъж да го направим както преди, Пикачу…

Стьопа просто нямаше как да откаже.

— Добре — изръмжа той. — Обаче не днес. Уморен съм. Но следващият път все пак дойде.

Мюс помнеше — пръстите й се впиха в него в момента, когато той вече се готвеше да се прекатури от нея и да клекне на пода. Мюс обаче не го пускаше. Той можеше да се освободи със сила, разбира се. Но тя беше като щастие, като пролетна нощ, като сън за най-важното… И Стьопа се примири, реши, че от един път няма да стане нищо страшно. Затвори очи и се притисна към нея, и забрави за всичко на света. Мюс стисна ръката му и той изведнъж осъзна, че виси в спрялата секунда, точно в центъра на която имаше мъничка капчица вечност.

И видя своето „34“ — беше яркобяло и плуваше в пространството, заобиколено отвсякъде от огромно червено „66“, също като Луната, гледана от космоса на фона на Земята. Стьопа събра двете числа и за пръв път разбра, че правят точно сто.

Беше като взрив буквално пред очите му. Безкрайните смиели, скрити в числото „100“, се разкриха, все едно Стьопа бе придобил няколко съзнания, които можеха да ги възприемат едновременно. „Сто“ се състоеше от битие и небитие, представени чрез нулата и единицата. И пак тези цифри намекваха за ролите, изпълнявани от Стьопа и Мюс в този миг на сцената на великия театър на живота. А втората нула беше вратата, през която бяха излезли на сцената, за да изиграят ролята си. И през същата врата трябваше да си излязат, та пак да станат нищо, да се разтворят в окръжността, съединяваща битието с небитието. Но това нямаше да стане скоро, а засега двете нули ги гледаха, все едно бяха очите на вечността, и все едно тази вечност имаше личност и воля, представени от единицата, обединяваща цялото многообразие на съществуващото в едно цяло, цяло, което сега беше съвсем близо и беше готово да им дари нов живот. Както винаги, то дойде, откликнало на зова на стенещото двуглаво животно — едно от най-невероятните същества, които населяваха същата тази вечност… Стьопа се уплаши и се опита да се отвърне от онова, което, както му се струваше, нямаше право да знае. Но страхът беше излишен: безкрайността изчезна, разтвори се в самата себе си и до него остана само бързо дишащата Мюс. Щом дойде на себе си, тя лекичко го хапна по устната и прошепна:

— Пикачу…

На Стьопа му беше хубаво и тъжно. Хубаво, защото отдавна не беше изпитвал нищо такова. Тъжно, защото разбираше, че във вълшебния взрив е изгоряла цялата натрупана досега енергия. Работата по плана Маршал трябваше да започне отначало.

След като мина на пръчици, Стьопа понякога си мислеше, че проблемът може да се реши и по друг начин — да си купи вилици с три зъба. Беше виждал такива в сладкарниците — носеха му ги с пастите. Едното зъбче беше по-широко от другите две и приличаше на мъничък нож, с който можеше да си нарежеш пастичката. Теоретично атаката на числото „43“ можеше да се отблъсне и с такава вилица. Възникваха обаче много други въпроси.

Първо, в ресторантите и като е на гости щеше да му се наложи да използва обикновени вилици: един банкер с копринена китайска дрешка, пък и да си носи пръчици за хранене, е нещо очарователно, човек, който не се влияе от парите, но банкер, който си носи вилиците, вече е параноик. Второ, този подход си беше чиста капитулация: все едно че признаваше победата на числото „43“ и покорно се съгласяваше с всички наложени му условия. Вариантът с пръчиците беше по-добър — не само решаваше проблема, но и даваше свобода за маневриране. Да не говорим, че именно с пръчиците в живота на Стьопа бяха влезли Изтокът и Простислав.

Мюс изживяваше дружбата на Стьопа и Простислав много болезнено. Усещаше, че във вселената на Стьопа се е появил друг духовен авторитет, и ревнуваше, макар че за нищо на света нямаше да го признае.

— Колко пъти трябва да ти повтарям — казваше тя, — целият този Far Eastern crap does not work in the Occident 16 16 Тази далекоизточна тъпотия не върши работа на Запад — Б.р.изд. . Това е опит да се избяга от реалните проблеми, пред които ни поставя животът…

Стьопа отвори речника да види като какво ли значи този термин. В речника пишеше, че латинската дума „occident“ (от глагола „occidere“) се превежда като „слизащ; залязващ“. Може би тази рядка дума беше дипломатически ход от страна на Мюс, разписка, че е готова временно да признае условната принадлежност на Русия към Запада в замяна на обещанието на Стьопа да не заминава прекалено далече в Далечния изток. Но времената, когато руснакът се купуваше с миризмата на чийзбургер с изтекъл срок на годност, бяха отминали Вълшебният призрак на Китай мамеше с червено-жълтите си светлини. Хората, с които Стьопа общуваше при Простислав, пораждаха у него огромен интерес и той не мислеше да се отказва от връзките си с тях само защото Мюс не ги харесва.