Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Отговорът трепна някъде дълбоко в него. Но Стьопа преброи до трийсет и четири и реши за всеки случай да не казва нищо. Вместо това се надигна на лакът и дръпна одеялото, под което се беше скрила Мюс.

Стьопа беше щастлив с Мюс. Щом стипендията й за изучаване на фолклора свърши, той я взе на щат — измисли й длъжността „главен консултант по финансовите операции“. Това, както би отбелязал всеки покемон-аналитик, беше доста прозрачен символ: Пикачу подаваше дългия си дебел „Mont-Blanc“ и дори позволяваше да изцеждат от него по малко течност.

Оказа се, че изучаването на съвременния градски фолклор е най-добрата бизнес школа. Мюс беше съвсем наясно какво се изисква от един руски бизнесмен — да е мъничко крадец, мъничко юрист и мъничко светски човек. Тя имаше прекрасна бизнес хватка и можеше да й се повери всяка задача.

Банката работеше перфектно. За спомен от чеченския период на Стьопа му беше останал само един подарък от Муса — настолна запалка от патрон с гравирана на него сура от Корана. Всичко в живота на Стьопа сякаш беше само щастие.

Освен едно.

Беше на четиридесет и две. И щеше, както подсказваше логиката, да стане на четиридесет и три.

Колкото повече наближаваше страшната дата, толкова по-често Стьопа си спомняше думите на Бинта и се опитваше да намери в тях някакъв пропуснат навремето смисъл. Постепенно в ума му узря план, който, поне според него, можеше да реши проблемите му. Планът беше лукав и казуистичен. Но можеше и да успее.

Бинга не беше казала нищо нито за „43“, нито за „34“. Беше говорила само за лунното и слънчевото число. И ужасът, който му беше предсказала, трябваше да започне, когато годините му станеха лунното число.

Българската ясновидка беше казала така:

„Слънчевото число може да е всякакво. И лунното също. Въпросът не е в числата, а в съвсем друго“.

Но в какво друго — не му беше обяснила. Това, мислеше Стьопа, можеше да е силата на волята, решителността, храбростта — или нещо такова. Ами ако, мислеше си, проявеше тези качества и за една година сменеше тези числа на силата с другите, тоест лишеше „43“ от лунния му статус, а следователно и от възможността му да му вреди? А после незабелязано да се върне в лоното на старата си вяра… Тази мисъл беше примамлива до световъртеж.

И Стьопа реши да го направи. Изчака в бизнеса да настъпи известно затишие — не се предвиждаха никакви сериозни операции — и извърши един простичък ритуал, който обаче накара сърцето му да бие така, все едно отслужваше черна меса. Написа числата от едно до деветдесет и девет на мънички листчета и ги пусна в празната захарница. Вдигна очи към лампата на тавана и каза умоляващо:

— Временно, само временно, кълна се!

Вселената не отговори и Стьопа извади жребия си. Беше „29“. Лунното число съответно беше „92“. В новото число седмицата пак я имаше — като разлика от цифрите. Стьопа си пое дъх. Това най-вероятно беше поличба.

Започна да води нов живот. Външно всичко се беше старото, но изградените около числото „34“ ритуали и свещенодейства, от които се състоеше животът му, отстъпиха място на новите, ориентирани към числото „29“. Първите няколко дни, през които живееше по новите правила, бяха изпълнени с ужас, смесен с еуфория — все едно в душата му на малки дози влизаше чувството, с което самоубиецът-оптимист прекрачва от перваза в по-добрия свят.

Всичко около Стьопа беше непредсказуемо и ново. Когато излизаше да пие кафе в зимната градина, той се оглеждаше подозрително, все едно очакваше да го удари мълнията на възмездието. В градината свиреше тиха музика — Филип Глас, любимият му композитор. Операта „Ехнатон“, посветена на египетския фараон реформатор, който низвергнал старите богове и издигнал нов, за Стьопа беше все едно история за самия него. Още повече че освен личната храброст, необходима за радикални духовни промени, имаше и културни паралели: Ехнатон се беше кланял на слънчевия диск, а Стьопа беше шеф на „Sun-банк“.

Катастрофата дойде, когато Стьопа вече вярваше, че експериментът е сполучил. Една сутрин, докато си дояждаше закуската — филийка с ягодово сладко (той вече дъвчеше по двадесет и девет пъти вместо тридесет и четири, поради което му се струваше, че гълта храната си недосдъвкана), Стьопа посегна с вилицата към кристалната купичка и изведнъж видя, че приборът означава не „34“, както винаги, а „43“.

— Какво ти е? — стресна се Мюс, която седеше срещу него.

Трудно беше да се каже точно какво му беше и какво се беше случило. Дори не само трудно, а невъзможно, защото всъщност не се беше случило нищо — вилицата си имаше същите четири зъба, под които почваше дръжката със сребърни извивчици, които приличаха на морски вълни. Но първото, което биеше на очи, бяха зъбите. И чак после вниманието се насочваше към трите пролуки между тях. И как изобщо някога Стьопа беше виждал в тази конфигурация от метал и празнини числото „34“? Дори „43“ да беше жигосано в дъбовата маса пред него с нажежено желязо, пак нямаше да е толкова ясно.