Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Приятелката прекарваше няколко дни в нега и разкош, а после се връщаше при другите си клиенти, понеже започваше да се сеща, че Стьопа никога вече няма да е сред тях. Всичко това можеше, разбира се, да излиза и по-евтино, ако Стьопа разкарваше нещастниците още на рецепцията, но той беше галантен с работещите момичета и не искаше да икономисва от простите им радости, понеже разбираше, че освен бързо разрушаващия се физиологичен ресурс те бедните си нямат други активи и прогнозата за дългосрочната им перспектива с нищо не е по-добра, отколкото тази на инвеститорите, изцяло залагащи на интернет проекти.

Ако момичето издържеше първия тест, идваше ред на втория, идентичен по същността си, но с друга форма. Стьопа пращаше приятелката си да избере кола под наем — да отиде на паркинга, да си хареса някоя и просто да запише номера й. След втория тест идваше трети — игра на лотария или бинго. След него четвърти, пети и така нататък — рано или късно всички кандидатки се проваляха, така че никоя не се задържаше около Стьопа повече от няколко месеца.

При това изискванията му, които не бяха свързани с числата, бяха наистина скромни. „She doesn’n to be a moie star“ — тананикаше си тихичко Стьопа Род Стюарт и наистина беше така — на него му стигаше елементарната привлекателност. Той не очакваше от избраницата си да е безкрайнобедра сексбомба или бивша сабегълтачка, изковала от мечовете плуг.

Но пък си имаше една малка срамна тайна. Понякога страдаше от това, което на езика на съдебната медицина се нарича „разстройство в областта на влеченията“, а на обикновен език не се нарича никак, понеже хората не си говорят за тези неща. Неговото впрочем не приличаше на извращение — просто дреболия, нищо важно или свръхчовешко. Тази негова особеност се проявяваше рядко и обикновено не причиняваше на партньорките му никакви неудобства.

Понякога, когато чувстваше, че скоро, както се казва, вече няма да може да не разплиска чашата на насладата, Стьопа правеше едно странно упражнение. Бързо се смъкваше на пода, клякаше с гръб към партньорката си, сгъваше ръце и ги извиваше възможно повече назад, така че лактите му да опрат точно между бузите й. Правеше го, защото като погледнеш въображаемото сечение, от тази поза се получаваше „трийсет и четири“: тройката бяха контурите на женския задник, а четворката — неговото тяло и издадените назад лакти. Това беше неговият начин да се слее с любимото си число не само умствено, но и телесно: след това движение не му беше необходима никаква допълнителна стимулация, та чашата на насладата да се излее направо на пода (в особено знойните случаи я следваше и партньорката, веднъж даже с кревата).

Стьопа беше наясно, че колегите на капитан Лебедкин прекарват дълги часове пред екрана и си блъскат главите над тази особеност на личния му живот. Не беше ясно обаче може ли от видеолентите, на които под различни ъгли бяха снимани тези еднообразни и малко нервни движения, да стане компромат. От една страна, всичко това беше много странно, да. Но от друга, в него нямаше нищо предосъдително, нищо, което да попада в списъка на осъжданите от обществото секс-гещалти. Във всеки случай не и след моралната реабилитация на онанизма, която Мюс наричаше най-великото духовно завоевание на пазарната демокрация. Затова Стьопа не се притесняваше — смяташе, че трудно могат да използват толкова нищожна негова странност като компромат.

Виж, ако в тази ситуация държеше да персонифицират числото „37“, да, тогава можеше да се опасява, че позата може да се изтълкува като нацистки салют и как нещо просто отвътре го кара да отдаде чест на тъмната сянка на фюрера в момент на оргазъм. Това щеше да има тежки последици за банката, тук всичко си беше ясно на равнището на корпоративната телепатия. А така — какво като цапа килима, дори е модерно. Кой го е грижа? Те другите какви ги вършат…

Стьопа знаеше, че за жените не е трудно да се примирят с тази негова особеност: тя се проявяваше в дните, когато беше притеснен и неуверен в себе си. Но това, както казва поетът Арсений Тарковски, не стигаше. Жената на мечтите му трябваше не само да приема странностите му, тя трябваше да споделя неговото… неговите… Стьопа даже не знаеше как да го каже. Изразът „духовни изисквания“ не беше подходящ — той не искаше нищо от никого, от него всъщност все искаха. „Интереси“? Също не ставаше. „Религия“? Беше прекалено патосно. „Суеверие“? Прекалено презрително и безкомпромисно.