Виктор Пелевин: Дайрето на Долния свят [= Зелената кутийка]

Ние вече почти се приближихме към Дайрето на Долния Свят и молим за още малко търпение читателя, който сигурно вече се е уморил до смърт от нашите брътвежи.

Да се умориш до смърт… Колко е странна все пак нашата идиоматика — едно битово състояние е преплетено в нея с най-страшното, което очаква човека. Как да примирим духа си с неизбежността на смъртта? За този въпрос традиционно са загрижени най-добрите умове на човечеството, което лесно се потвърждава дори от нашето насочване към темата. Да разтворим още веднъж цитирания речник:

„Смърт… 2. Прекратяване съществуването на човек, животно.“

Първото определение ние не прилагаме, тъй като там се среща една плашеща дума (гибел). Както е забелязал албанският хуморист Гайдур Джемалия, дори същество, победило смъртта, се оказва напълно беззащитно пред гибелта. Тук между другото възниква интересен проблем — откъде се взема страхът? В нашите души ли възниква той? Или обратното, душата е само опосредстващо образувание (своеобразен отражател), пренасочващ обективно съществуващия в света ужас, завъртайки се към него под такъв ъгъл, че неговите адски проблясъци, отразявайки се от нещо в съзнанието ни, проникват в най-дълбоките слоеве на психиката? Откъде да знаем. Особено ни угнетява това, че можем дори да не разпознаем тези моменти и да понесем незабележими, но незарастващи и смъртоносни рани; нали се случва понякога тъй, че настроението изведнъж се разваля и човек го обхваща депресия, макар поводи за това сякаш няма никакви; така е и със смъртта, застигаща ни отвътре.

Да, смъртта — това е прекратяване на съществуването на човека. Но ето въпрос: къде минава реалната граница между живота и смъртта? В коя времева точка да я търсим? Тогава ли, когато в безсъзнателното тяло спира сърцето? Тогава ли, когато изчезва съзнанието? Нали след това личността вече не съществува. Тогава ли, когато, просмуквайки се с окръжаващата ни отрова, се трансформира душата и на мястото на един човек постепенно узрява друг? Нали при това изчезва предишната личност. Тогава ли, когато детето става юноша? Юношата — възрастен? Възрастният — старец? Старецът — труп? Не е ли думата „смърт“ означение на това, което непрекъснато става с нас през живота ни? Не е ли животът умиране, а смъртта — негов край? И още: не може ли да се каже, че едно събитие всъщност се случва тогава, когато става необратимо?

Навремето по всички тези поводи великолепно се е изказал Мишел дьо Монтен; високата енергия на мисълта и изяществото се преплитат в думите му по удивителен начин.

(„…Ако искате, вие ставате мъртъв, след като изживеете живота си, но вие го изживявате, умирайки: смъртта, разбира се, несравнено по-силно поразява умиращия, отколкото мъртвия, много по-остро и по-дълбоко.“

„Колкото и да живеете, няма да съкратите онзи срок, по време на който ще бъдете мъртъв. Всички усилия тук са безцелни: вие ще пребивавате в това състояние, което ви внушава такъв ужас, точно толкова време, както ако бяхте умрели в ръцете на дойката.“

„Където и да свърши животът ви, там ще е краят му.“) Впрочем, интересуващите се от тези и подобни въпроси читатели отпращаме към първоизточника, където на всяка страница се среща същият този способ за компоновка на идеите (прозрачна диалектическа спирала), както и в цитираните откъси. Да се върнем накрая към нашето Дайре на Долния Свят — но преди това ще направим още едно, последно, отстъпление.

Да допуснем, че на някого в главата му дойде мисълта да създаде лъчи на смъртта. От предходния анализ се вижда, че за това трябва да построи апарат, изпращащ насочено, водещо към смъртта влияние. Традиционният път е техническият. При това човек ще трябва дълго да си играе с поялник в ръка и да отбира разни детайли, един от които (насочено към душата цевно дуло) изобщо не се произвежда. Този път не е за нас.

Но да не подходим ли към задачата по друг начин? Защо излъчването трябва непременно да идва от тривиален електроуред? Нали информацията е също начин за насочено предаване на различни въздействия. Не може ли да се създаде ментален лазер на смъртта, изпълнен под формата на неголям разказ? Такъв разказ трябва да притежава някои свойства на оптична система, възлите на която е удобно да се реализират с помощта на тяхното просто описание, оставяйки подсъзнателната визуализация и сглобяване на читателя. Разказът трябва да се обръща не към съзнанието, което може изобщо да не го разбере, а към онази част на безсъзнателното, която е подложена на пряко внушение и възприема думи като „визуализация“ и „сглобяване“ в качеството на команди. Именно там ще бъде сглобен излъчвателят, чиято ментална оптика за по-голяма надеждност трябва да бъде отделена от останалите психоформи с кръгли скоби.