Франц Кафка - Единадесет сина

Имам единадесет сина.

Първият е доста невзрачен на вид, но е сериозен и умен; въпреки това аз не го ценя много, макар да го обичам като всичките си други деца. Неговото мислене ми изглежда прекалено опростено. Той не гледа нито надясно, нито наляво, нито далеко пред себе си; непрекъснато се движи в кръг из тесния си мисловен свят по-скоро се върти около себе си.

Вторият е красив, строен, добре сложен; истинско удоволствие е да го гледаш в позата на фехтовач. И той е умен, на това отгоре е видял и свят; познава много страни, ето защо дори родната природа сякаш му говори повече, отколкото на другите, които не са напускали домашното огнище. Впрочем това предимство положително се дължи не само и дори не главно на пътешествията му — то по-скоро спада към неповторимите черти на този мой син; това признава всеки, който например пожелае да наподоби майсторския му скок във вода — скок с няколко премятания, поривист и все пак овладян. Смелостта и желанието на подражателя траят само до края на трамплина, там обаче, вместо да скочи, той изведнъж сяда и разперва виновно ръце. И въпреки всичко (би трябвало всъщност да съм щастлив с такъв син) нещо в него ме безпокои. Лявото му око е малко по-свито от дясното и често примигва; това, разбира се, е дребен недостатък, той дори придава на лицето му по-дръзновен израз, отколкото иначе би имало, а при недостижимата завършеност на характера му, никой не ще забележи и укори това примигващо поприсвито око. Ала на мене, бащата, то прави впечатление. Смущава ме, естествено, не физическият недостатък, а прозиращата зад него душевна неравност, някаква отрова, блуждаеща в жилите на сина ми, някаква негова неспособност да осъществи докрай житейското си предназначение, което единствено аз съзирам. От друга страна пък, тъкмо тази черта го прави истинско мое дете, защото тя е наследствен недостатък на целия ни род, проявен у него особено отчетливо.

Третият син е също красив, но тази негова красота не ми е по сърце. Това е красотата на певец — изящно извити устни; замечтан взор; глава, която има нужда от драперия зад себе си, та да се открои; прекалено издути гърди; леко вдигащи се и още по-леко отпускащи се ръце; нозе, които се кипрят, понеже не държат. На всичко отгоре гласът му не е пълнозвучен; за миг измамва, кара познавача да наостри уши, но бързо глъхне. И макар че, общо взето, всичко ме блазни да показвам този мой син, аз предпочитам да го държа в сянка; той самият не се натрапва, ала не защото съзнава недостатъците си, а поради душевна невинност. А времето, в което живеем, му е напълно чуждо; макар роден в нашето семейство, той сякаш принадлежи и на друго, което завинаги е загубил, затова често изпада в униние и нищо не е в състояние да го разведри.

Четвъртият ми син е може би най-общителният от всички. Истинска рожба на времето си, той се разбира с всекиго, стои с двата си крака върху земята, която смята всеобща, и хората с желание му кимат. Може би това единодушно одобрение придава на характера му нещо повърхностно, на движенията му — някаква волност, на съжденията му — известна безгрижност. Човек често би искал да повтори някои негови изказвания, впрочем само някои, защото в своята цялост той все пак страда от прекалена лекота. Прилича на скиор, който с възхитителен скок се отделя от шанцата, разсича въздуха като лястовица, но после се сгромолясва сред снежния прах като жалко нищожество. Такива мисли тровят радостта ми от това мое дете.

Петият син е мил и добър; той обещаваше много по-малко от това, което стана; бе тъй незначителен, че в негово присъствие човек се чувствуваше сам — и все пак той достигна до известна почит. Ако ме запитат как е станало това, едва ли ще съм в състояние да отговоря. Може би пък невинността си пробива най-леко път през вилнеещите в този свят стихии, а той е невинен. Дори прекалено невинен. Отзивчив е към всекиго. Дори прекалено отзивчив. Признавам, не ми е приятно да слушам, когато ми го хвалят. Знае се колко лесно е да хвалиш някого, който очевидно заслужава похвала, а такъв е моят син.

Шестият ми син изглежда, поне на пръв поглед, най-задълбочен от всички. Постоянно увесил нос, той все пак е бъбривец. Затова трудно можеш да се оправиш с него. Всяко поражение го хвърля в непреодолима тъга; постигне ли обаче надмощие в спора, запазва победата чрез словоизлияния. Все пак не отричам, че у него има известна пламенност, стигаща до самозабрава; често в борба с мислите си той прекарва цял ден като унесен в сън. Макар да не е болен — напротив, здравето му е много добро, — понякога залита, особено по здрач, ала не пада и се оправя без чужда помощ. Може би всичко се дължи на телесното му развитие — той е прекалено висок за възрастта си. Това го прави, общо взето, некрасив, въпреки че много неща у него поотделно са красиви, например ръцете и нозете. Некрасиво е впрочем и челото му: не само кожата, но сякаш и костта е някак сбръчкана.