Франц Кафка - Малката жена

Е, ако наистина това са нейните надежди, тя се заблуждава. Обществото няма да поеме ролята й; обществото никога не ще намери тъй безкрайно много неща, за които да ме упрекне, дори да ме вземе под най-строго наблюдение. Аз не съм чак толкова безполезен човек, както тя си мисли; не искам да се хваля, особено по този повод; но макар и да не се отличавам с изключителни способности, все пак сигурно няма да направя впечатление с обратното; единствено за нея, само в нейните почти лъчезарни очи аз съм такъв, ала тя не ще успее да го внуши на никого. Тъй че бих ли могъл да съм напълно спокоен в това отношение? Не, съвсем не; понеже ако наистина се разчуе, че направо я разболявам с държането си — а някои сплетници, именно най-усърдните вестоносци, вече са на път да прозрат това или поне си дават вид, че го прозират, — ако светът дойде и ми зададе въпроса защо измъчвам с непоправимостта си бедната малка жена, нима смятам да я вкарам в гроба, кога най-после ще се вразумя, ще проявя обикновено човешко съчувствие и ще престана, — ако светът ме запита така, ще ми е трудно да му отговоря. Ще трябва ли тогава да призная, че много не вярвам на онези болестни признаци и тъй да създам досадното впечатление, че отхвърлям една вина, като я стоварвам другиму, и то по такъв груб начин? А бих ли могъл открито да заявя, че дори да вярвах в някакво действително заболяване, пак не бих проявил и най-слабо съчувствие, понеже жената ми е напълно чужда, а отношенията помежду ни са създадени от нея и ги поддържа единствено тя? Не искам да кажа, че никой няма да ми повярва; по-скоро хората и ще вярват, и няма да вярват, ала не биха отронили дума, просто ще си отбележат моя отговор по повод на една слаба, болна жена, а това няма да е съвсем благоприятно за мен. Тук, както и при всеки друг отговор, аз ще се сблъскам с упоритата неспособност на света да си представи в случай като нашия други отношения, освен любовни, макар да е ясно като бял ден, че такива отношения не съществуват, а дори да съществуваха, щяха да изхождат по-скоро от мене, защото все пак именно аз бих бил в състояние да се възхитя от съкрушителните преценки и неуморните умозаключения на малката жена, стига да не бях постоянно наказван от тъкмо тези нейни достойнства. Впрочем у нея не се забелязва и следа от сърдечно отношение към мен; тук тя е пряма и откровена; на това се гради последната ми надежда; дори да е полезно за военната й тактика да внуши впечатлението за подобно отношение, тя не би се самозабравила да постъпи така. Ала напълно безчувственото в тази насока общество ще отстоява мнението си и винаги ще се произнася против мен.

Ето че всъщност не ми остава нищо друго, освен своевременно, преди да се намеси светът, да се променя — не за да смиря възмущението на малката жена, което е немислимо, но все пак да го посмекча. И наистина често съм се питал дали сегашното ми положение дотолкова ме задоволява, че не чувствам никакво желание да го преобразя и не е ли все пак възможно да предприема известни промени в себе си, макар и не от убеждение в тяхната необходимост, а само за да успокоя жената. И съм правил честни опити, не без усилие и старание, те дори ме задоволяваха, почти ме развличаха; някои промени се очертаха, забелязваха се отдалеч и не бе нужно да ги посочвам на малката жена, тя съзира тези неща преди мен, съзира още израза на намерение в моята същност; но успех не ми бе отреден. И как би било възможно? Та недоволството й от мен, както сега вече проумявам, е изначално; нищо не е в състояние да го премахне, дори премахването на самия мене; гневът й при вестта за моето самоубийство би бил безграничен. Ето защо не мога да си представя, че тази проницателна жена не проумява тъй добре, както и аз — и то не само безнадеждността на усилията си, но и моята невинност, неспособността ми дори при най-добро желание да задоволя изискванията й. Сигурно го проумява, но като борческа натура го забравя в порива на битката; а моята злочеста особеност, която обаче не съм избрал аз и не мога да променя, понеже такава ми е дадена, се състои в това, че на изгубилия самообладание искам да прошепна в ухото тихо предупреждение. Но по този начин, разбира се, никога няма да стигнем до споразумение. Отново и отново ще излизам от дома си с радостта на първите утринни часове и ще виждам това помрачено от мен лице, ядно нацупените устни, изпитателния и предварително знаещ резултата поглед, който се плъзва над мен и нищо не пропуска, колкото й да е бегъл, горчивата, врязала се в моминските страни усмивка, жаловно вдигнатите към небето очи, сложените на хълбоците длани за устойчивост, а сетне побледняването и потрисането от негодувание.

Читать дальше