Павел Вежинов - Кутия за енфие

— Готово, Стояне!…

Автобусчето тръгна. Не го чакаше кой знае какъв път — някакви си стотина метра. Постепенно самолетът погълна всички пътници, плацът опустя. И все пак самолетът не тръгна веднага — един пътник липсваше. Потърсиха го в международната чакалня, но той не се обади. Не можеше да чакат повече. И скоро самолетът се издигна плавно във въздуха, като оставяше зад себе си тънката диря на изгорелите газове.

Липсваше само господин Периа.

От няколко години инспектор Димов изучаваше усилено френски език. Както се следва, учеше го с учителка. Дребничката, едва-едва поувяхнала стара мома го прие в началото доста скептично. Тоя доста неугледен, мълчалив и тромав мъж не й приличаше на ония интелектуалци, които възприемат бързо и лесно. Твърдото му българско произношение я отчая съвсем. Такъв човек бе по-пригоден да цепи дърва, отколкото да говори френски. Впрочем, наистина бе така в началото. И не само в началото. Безкрайно трудно му бе да свива на кравай устенцата, да произнася отворени и затворени гласни, да смекчава съгласните. Но иначе си го биваше, имаше отлична памет, възприемаше бързо. Скоро учителката с учудване си призна, че надали е имала досега по-схватлив ученик.

След две години усилен труд инспектор Димов смени учителката. В министерството имаше висш курс по езикова подготовка на кадрите, той бе служебно задължен да го премине. Сега им предаваше доста възрастна жена, но изискана и благородна като стара френска графиня. Беше много доволна от своите ученици и от тяхното прилежно поведение. Но не беше никак доволна от присъствието им. Постоянно някой от тях изчезваше за дни или даже за седмици. „Служебно зает“ — това беше обяснението, което получаваше от отговорната инстанция. Що се отнасяше до инспектор Димов, той я затрудняваше главно със своето произношение. Иначе не можеше да не признае, че е нейният най-добър ученик.

И в това хубаво лятно утро се занимаваше точно с него. Тоя уверен млад човек с кораво, решително лице, кой знае защо, изглеждаше пред нея винаги малко уплашен — точно като гимназиалните ученици. Той я развеселяваше, беше й симпатичен. Тя го предпочиташе пред другите, улавяше се, че го изпитва много по-често.

— Е, добре, другарю Димов — започна тя. — Вие сте, да кажем, на Триумфалната арка… Как най-лесно ще стигнете пеша до Българското посолство?

Димов се замисли. Тоя солиден човек никога не бързаше с отговорите си, каквито и да са те.

— Ами ще тръгна по „Шан з Елизе“ — започна спокойно Димов. — Ще предпочета, разбира се, левия тротоар…

— Защо левия?

— Защото по него са едни от най-хубавите парижки кафенета — отвърна шеговито Димов. — А пред хубавите кафенета седят хубавите елегантни жени… Най-напред е „Жорж сенк“, след това „Колизеумът“. Човек може да спре за малко пред магазин „Бушера“, ако иска да купи нещо хубаво за жена си. Така ще стигне до малкия площад „Рон Поан“. Там ще трябва да почака доста, докато прекоси „Шан з Елизе“, тъй като няма подлез.

— Извинете, господин Димов, но вие се шегувате с мене! — каза обидено учителката. — Вие сте били в Париж…

— Не, мадам.

— Но знаете поне колкото мене.

— Това е в задълженията на моята професия — все тъй шеговито отвърна Димов.

Точно в тоя момент вратата се отвори, на прага се появи Ралчев, неговият най-добър помощник. Ъгловатото му лице имаше същото полусконфузено, полууплашено изражение на ученик, който е влязъл в класната стая след големичко закъснение. Той поглеждаше ту шефа си, ту учителката, сякаш се чудеше какво да каже.

— Ясно! — измърмори недоволно учителката. — Ето още едно служебно задължение. Няма ли да ви оставят на спокойствие поне за уроците?

— Рискове на професията, мадам! — въздъхна Димов. — Моля ви да ме извините.

Но видът на Ралчев му бе подсказал много повече, отколкото учителката бе доловила. Навярно се беше случило нещо доста сериозно. Като излязоха в коридора, Ралчев веднага каза:

— Доста неприятна история, шефе… И то с чужденец.

— Дано не е американец — измърмори Димов.

— Не, французин… Намерен е убит в хотелската си стая на летището.

— Кой го е намерил?

— Чистачката към десет часа сутринта. Вратата е била заключена, ключът и досега го няма. Но тя е отворила със своя ключ… И здравата се е изплашила, още не може да дойде на себе си.

— Как се казва?

— Огюст Периа, четиридесет и осем годишен, от Париж… Два удара с остро оръжие, и двата в гърба.