Павел Вежинов - Кутия за енфие

В същото време и Периа се бе погрижил за себе си. Той позвъни по телефона в ресторанта, за да си поръча нещо. Обади се сам управителят, но трябваше да проговори по немски, за да се разберат.

— Две бутилки бира, моля. Каква имате?

— Само немска.

— Добре, немска! А хайвер някакъв?… Черен?… Отлично!… С малко препечен хляб. В двеста и осем.

— В двеста и осем. Веднага! — отвърна машинално управителят.

Когато келнерът потегли със своята табличка към хотела, в ресторанта влезе Капелани. Изглеждаше в най-добро разположение на духа и наистина вече бе готов за подвизи.

А през това време Берберов прилежно възпитаваше своите чувства. Но както е известно, емоциите обикновено възбуждат жажда. В обикновен ден навярно би прескочил за десетина минути в ресторанта, за да пийне нещичко. Или да хапне една гореща пача, след която всяко вино е хубаво. Но сега, за съжаление, не можеше. В ресторанта е най-малкото Капелани, не е никак възпитано да седне на съседна маса със своите пътници. И трябваше да се задоволи с чаша студена вода, която не му направи никакво впечатление. Вода той пиеше само няколко глътки дневно, когато вземаше своя презинол против кръвно налягане. Макар че много често се случваше да го глътне и с вино.

Самолетите продължаваха да пристигат. Дойде далечният „варшавянин“, след това грамадният ТУ-154 на Аерофлот. И паспортното бюро, и митниците гъмжаха от хора. Когато самолетите наближаваха аерогарата, стените на хотела сякаш се превръщаха в мембрани, но Берберов не ги усещаше. Бе свикнал с всички шумове, особено със самолетните. И ако се случеше да заспи, както обикновено се случваше, надали би се събудил дори ако самолетът паднеше върху покрива на хотела.

В десет без десет пристигна „ливанецът“ от Бейрут. Самолетът беше български, от най-модерните, но пътниците бяха малко. Тия дни пак имаше някакви сблъсквания по израелската граница, някакви нарушения на въздушното пространство. Никой не пътуваше в такова неспокойно време освен тия, които нямаха друг изход. След малко пътниците влязоха в помещението за митническия контрол. Колкото и да бе изморен, младият митничар веднага съгледа красивата дама, която с лека стъпка приближаваше точно към него. Беше я виждал и друг път, знаеше че има дипломатически паспорт. Наистина беше много хубава и под влиянието на козметиката — почти без възраст. Можеше да има тридесет години, можеше и четиридесет. Всичко по гладкото й лице беше само фон дьо тен, бои и сенки, но много деликатно и нежно положени. Изящни изкуствени мигли, може би перука. И въпреки това беше естествена и красива. Най-силно впечатление правеше облеклото й — беше облечена с истински парижки шик. Всички в митническия хол — и мъжете, и жените — се обърнаха да я видят. Не направиха изключение и твърде заетите митничари. Един от тях завистливо измърмори:

— На Наско пак му излезе късметът! Това е да си млад…

Дамата наистина бе спряла пред младия митничар и го гледаше с широко разкрити, немигащи блестящи очи. В ръцете си държеше само едно чадърче, привързано със сребърно синджирче за ръката й, и черен сак чанта. Но късметът продължи съвсем кратко. Без да иска паспорта, младият митничар удари клеймото. Тя се ползуваше, разбира се, с дипломатически имунитет.

— Мерси, мадам! — каза вежливо младият митничар.

Дамата се обърна. На няколко крачки от нея чакаше млад, елегантно облечен мъж с почтително изражение на лицето. Тя приближи с лека усмивка до него.

— Мадам де Вол, голяма чест за мене е да ви срещна! — каза с искрено чувство младият човек…

— Благодаря, Пиер!

— Приемете комплиментите на посланика, мадам! Той ви изпрати личната си кола.

— Кажете му, че съм трогната — отвърна мадам де Вол с очарователна усмивка, — но ще спя в хотела на аерогарата…

— Тук? — погледна я учудено младият дипломат. — Няма да мигнете…

— Това не е Орли! — продължаваше да се усмихва мадам де Вол. — Навярно тоя самолет е последен…

— Мисля, че ще съжалявате!

Всъщност съжаляваше сам той. Беше се приготвил да прекара поне час-два в нейната очарователна компания. Такива бяха инструкциите и на посланика — да й даде малка вечеря.

— Не, Пиер, благодаря! Самолетът отлита в зори. Няма смисъл да се разкарвам без нужда насам-натам.

Те бяха преминали бариерата и сега прекосяваха външния хол. Хората все така зяпаха в нея, младият дипломат усещаше как му растат крилца. И тя сякаш усети какво мислеше той.

— И тук има ресторант — каза мадам де Вол. — И при това първокласен. Може да хапнем нещичко, макар да съм вечеряла.