Павел Вежинов - Кутия за енфие

А мнозина смятаха, че тая дребна служба не е съвсем подходяща за човек като него. Беше колежанин и висшист, спокойно говореше четири-пет езика. Трийсет години бе прекарал по големите луксозни хотели на много по-отговорни длъжности. Дори сега, макар да бе пенсиониран, му предлагаха да стане управител на някой от големите курортни хотели, но той любезно отказа. Имаше си уютна ергенска квартира, имаше си приятели, имаше си стари навици, с които не искаше да се раздели. Пък и сам чувствуваше, че не е вече за много отговорна и напрегната работа. Най-много го тревожеше паметта му — тая проклета памет, единствената, която никога не се връща. Все по-често му се случваше да попита всред играта: „А пропо, кое беше коз?“ Все по-често му се случваше да излезе на улицата с разкопчан панталон. Все по-често в паметта му извираха някои забравени от десетилетията песнички. И никак не знаеше какво да прави с пепелта на своите вечно димящи цигари. Сипеше я по пода, по реверите си и дори в чашата с бяло вино.

Точно в девет и двайсет и пет на пистата леко като лястовица кацна голям, изящен ТУ-134. Берберов много добре го видя в голямата черна рамка на витринното стъкло.

„Това е «персиецът» — помисли той разсеяно. — Трябва да вървя.“

За него „персиецът“ бе самолетът, който идваше от Техеран през Истанбул. Докато Берберов носеше бавно тежката си фигура към по-долния етаж, „персиецът“ с грациозна маневра се обърна на пистата и потегли към аерогарата. Целият сложен механизъм на летището, който беше притихнал за десетина минути, изведнаж оживя. Зазвъняха телефони, забързаха хора, по пистата полетяха товарният електрокар и самолетната стълба. Самолетът приближаваше, сигналните му светлини все още мигаха червено-зелено, червено-зелено. И най-сетне спря пред застиналата като статуя осветена от фаровете фигура на дежурния.

Един от първите, които слязоха, беше Периа. Той спря неволно и се огледа. Духаше слаб, много свеж нощен ветрец, точно такъв ветрец — припомни си той — духаше и в подножието на Алпите. Летището му се стори много по-голямо и по-оживено, отколкото очакваше. „И все пак това е Европа, това не е Азия!“ — помисли той с някакво смесено чувство. В крайна сметка това не съвпадаше съвсем с неговите собствени планове. И Периа покорно тръгна след стюардесата. Не носеше нищо със себе си освен пътна чанта куфарче. Всичко друго бе оставил като транзитен багаж. Така че пред митническия контрол се появи един от първите.

Не бързаше, не, никак не бързаше. Като всеки човек с не съвсем чиста съвест той най-напред се опита да оцени обстановката. При кой митничар да отиде? Поне в това отношение имаше по-ясен и по-проницателен поглед и от самите митничари. Нямаше много време за избор — и митничарите не са глупави, може би ще забележат неговото колебание. В малката галерия от лица той изведнаж се спря на едно много светло лице на младеж независимо от това, че косата му бе тъмна и малко къдрава. На пръв поглед изглеждаше приятен, доверчив, интелигентен. Не може един такъв млад човек да бъде чак толкова подозрителен, проницателен и дори любопитен. Не можеше да бъде мрачен, избухлив или кисел. Такива млади хора са обикновено в добро разположение на духа. Освен ако имат лоши жени или пък лоши тъщи. Това не изглеждаше много вероятно, видът му бе спретнат, униформата — съвсем нова. Чиновник в нови, спретнати дрехи е винаги в добро разположение на духа.

Периа се приближи, без да бърза. Лицето му изглеждаше уморено, безучастно и търпеливо. И все пак усети как младият митничар просто го фотографира с поглед — и то твърде умен, твърде проницателен и хладен. Може би не беше попаднал на най-доброто място.

— Багажа ви, моля!

— Аз съм транзитен — отговори мъжът. — Имам само ръчен багаж.

Той повдигна малко чантата си и я показа. Митничарят един миг се поколеба.

— Отворете я!…

Мъжът извади от джоба си връзка с ключове и отвори чантата. С опитния си поглед митничарят видя, че вътре няма нищо особено — ризи, пижама, тоалетни принадлежности. Върху всички тия вещи съвсем открито бе поставена кутия за енфие. Стори му се, че и тя не представлява нещо особено, но все пак я взе и я отвори. Кутията бе съвсем празна. Той погледна по-отблизо камъка — като че ли не представляваше ценност.

— Това какво е? — попита младежът за всеки случай.

— Кутия за енфие.

— Вписана ли е в паспорта?

— Не представлява ценност — отвърна спокойно Периа. — Купих я в Истанбул за 20 долара… И то в последния момент, иначе щях да я оставя в транзитния багаж. Митничарят удари печата върху етикета и каза вежливо: