Павел Вежинов - Кутия за енфие

— Но аз не лъжа. Казах ви самата истина.

— Така или иначе, тая истина не е във ваша полза. Вие сте я продали в антикварния магазин, сега вие ще отговаряте… Където и да сте я намерили.

— Господин инспекторе, навярно е станала някаква грешка — каза умолително младежът. — Попитайте в края на краищата баща ми. Може би той знае нещо повече.

— Не е много благородно от ваша страна да хвърляте вината на баща си — каза инспекторът. — Особено пък, ако той е виновен.

— Не, не, не може да бъде виновен… Какво говорите, господин инспекторе… Та той е уважаван гражданин… Директор на голяма търговска фирма.

— Толкова по-зле за вас — каза Дюран. — Сега ще ви заведем в ареста, за да обогатим малко вашия юридически опит… И помислете добре къде сте намерили кутията!

Дюран позвъни, влезе дежурният полицай.

— Изведете го! — каза кратко Дюран. — В ареста!

Полицаят изведе младежа. Дюран вдигна рамене.

— Какво мислите за тая история?

— Според мене, говори истината — отвърна Димов. — Ако искаше да лъже, щеше да измисли нещо по-умно.

— И според мене е така… Момчето е взело кутията от дома си. А дали от апартамента или от мазето на вилата, все едно.

— За съжаление, не е все едно — отвърна Димов.

— Или почти все едно. Излиза, че старият Капелани е направил опит да скрие кутията.

— А тогава защо задържахте момчето?

— А да го пусна ли? — попита учудено Дюран. — Нали веднага ще изтича при баща си и ще му разкаже всичко. И старият хитрец ще успее да подготви някакъв отговор. Особено ако се срещне с адвоката си.

— Не може ли да извикаме Капелани веднага?

— Не, късно е. Трябва да искам специално разрешение.

— Може би ще се усъмни, щом момчето не се прибере в къщи.

— Няма да се усъмни. Ние го взехме от улицата, никой не знае, че е в полицията. Баща му навярно ще мисли, че е останало във вилата.

Нямаше какво да се прави, трябваше да чака още една нощ. А му беше безкрайно интересно да разбере как ще се държи Капелани. Вечеряха заедно с Дюран в един малък семеен ресторант. Неговият колега с голямо внимание и вкус, подбра менюто и наистина беше горд с избора си. Но очакванията му, че ще предизвика ако не възторга, то поне любезното одобрение на госта, не се сбъднаха. Димов ядеше разсеяно и мълчаливо и сякаш не съзнаваше какво слага в устата си. Дюран се обиди не на шега. Тия българи толкова ли са амбициозни? Нима не умеят да разделят работата от удоволствието? Ако сам той отдаваше толкова нерви на делата си, навярно отдавна би хванал стомашна язва.

— Колега, оставете поне един час на мира вашата хипотеза! — обади се недоволно. — Нека си хапнем като хората.

— Прав сте — усмихна се виновно Димов.

— Хипотезата си е хипотеза… Няма къде да избяга. Сега нека да оставам да поговорят малко фактите…

— Да, разбира се.

— И освен това такива задушени охлюви няма да намерите никъде в Париж.

Едва като изпи две чаши „Божоле“ Димов усети как всичко в него се отпусна. Наистина нямаше никакъв смисъл да си разваля вечерята с празни мисли и предположения. Той се развесели и когато поднесоха сиренето, намери достатъчно умни и тънки комплименти, за да зарадва домакина си.

На другата сутрин в девет часа той беше отново в бюрото. Дюран го посрещна ухилен до уши.

— Доведоха Капелани — каза той. — Държи се като разярен бик.

— Знае ли за какво сме го извикали?

— Не знае, разбира се. Казахме му само, че сме задържали сина му.

След малко пуснаха бика в арената. Той се втурна с такава сила, че едва ли не образува вихрушка около себе си.

— Какво означава това? — изрева яростно директорът. — Защо сте задържали сина ми?

— Заради вас — отвърна спокойно Дюран.

Капелани се ококори. Димов имаше чувството, че от месестите му ноздри изскачат искри.

— Как така заради мене? Какво искате да кажете?

— Най-напред седнете, господин Капелани. И се успокойте. Това е във ваш интерес.

— В мой интерес е да бъда сега в бюрото си. Там ме чакат куп важни дела.

— Законът ви задължава да отговорите на няколко въпроса.

— Добре! Задайте ги по-бързо и вървете по дяволите.

Сега пък галските нерви на Дюран не издържаха. Той се наежи като стар и опитен боен петел.

— Страхувам се, че вие ще заминете на тоя адрес. И се дръжте сериозно, заподозрян сте в убийство.

Последната дума прозвуча мрачно и тежко, но сякаш мина край ухото на Капелани.

— Аз? — избумтя той. — В убийство?… Ха-ха!… Такава малоумна идея може да се роди в главата само на един тъп полицай.