Павел Вежинов - Кутия за енфие

— Това не отговаря ли на вашата хипотеза? — попита Дюран.

— Признавам, че не.

— Опровергава я?

— Най-малкото, неприятно я усложнява.

— Господин Димов, аз съм доста по-възрастен човек от вас — продължи Дюран меко. — И ми позволете да ви кажа нещо, ако щете, приятелски. Вие сте прекалено амбициозен. И може би малко преднамерен. Предпочитате хипотезата пред истината. Какво значение има дали убиецът е Капелани или Кулон? Важно е да разберем кой е.

— Да, прав сте по принцип — кимна малко унило Димов. — Но вие по-късно ще разберете на колко здрави основи е положена моята хипотеза.

— Сега остава да проверим фактите.

Дюран се замисли, след това извика един цивилен агент. Той даде точни данни за Федерико Капелани и добави:

— Издирете го и го дръжте под наблюдение… Може всеки момент да ни потрябва.

Двамата инспектори трябваше да чакат повече от два часа, докато се появи отново експертът. Бялата му глава, невероятно измита, вдъхваше някакъв особен респект.

— Господин Дюран, кутията, която сте взели от антикварния магазин, е оригинална. Няма съмнение, че султанският знак е автентичен. И изумрудът е истински, макар и не първокласен. Очевидно австрийският император не се е престарал много с подаръка си… Втората кутия е имитация, но не отстъпва по изящество на изработката.

— И, според вас, колко струва?

— Истински ценител би дал до петдесет хиляди франка.

— Благодаря ви, господин Виго.

Експертът се оттегли с достойнство. Дюран изглеждаше много оживен и доволен. Тая проклета история бе започнала наистина да се разплита.

— Трябва да разпитаме момчето.

— Ами вече нямаме друг изход — съгласи се Димов.

— Може би ще се наложи да почакаме… Да изпием поне по една бира?

— Съгласен.

Дюран извика дежурния, за да му даде поръчката. Димов все така седеше в креслото си без настроение. „И всъщност какво толкова ме интересува тая история? — мислеше той с досада. — Важното е, че в последна сметка се доказа моята теза: убийството не е извършено от българин!“

Вече се свечеряваше, шумът, който влизаше през прозореца — истинският неповторим парижки шум, — ставаше все по-отчетлив и по-хаотичен.

Доведоха младия Капелани едва към осем и половина часа. Беше светлооко и русо момче, много слабо — по нищо не напомняше на баща си. И общият му вид беше приятен, макар да изглеждаше доста смутен, почти уплашен. Той се настани на един от коравите столове точно срещу бюрото на Дюран. Настолната лампа светеше неприятно в лицето му. Димов се понамръщи — беше му вече съвсем ясно, че момчето ще каже всичко, без да му въздействуват с каквито и да е странични средства. Дюран бръкна в бюрото, извади кутията и я постави пред момчето.

— Познавате ли тая кутия? — запита той строго.

Момчето трепна и погледна бързо кутията. Димов веднага забеляза, че дори не задържа погледа си върху нея.

— Да — отвърна то. — Преди няколко дена я продадох в един антикварен магазин.

— А откъде я имате? Младежът притеснено мълчеше.

— Попитах ви откъде я имате? — тоя път малко грубо запита Дюр ан.

— Как да ви кажа… Ние имаме лятна къща край Париж. Напоследък по-рядко я ползуваме. Татко е много зает, а мама…

Той отново замълча.

— А майка ви? Говорете, няма да ви тегля думите от устата.

— А мама, естествено, няма да го остави сам и без никакви грижи. Сега само аз живея там и уча, тъй като през есента имам много тежка изпитна сесия. Та намерих тая кутия в мазето на вилата.

— По-точно!

— В мазето държим някои стари мебели… Намерих я в един шкаф. Беше завита в някакъв стар парцал.

— Съвсем случайно ли я намерихте? Или нещо сте търсили?

— Ами как да ви кажа… — отвърна стеснено младежът. — Напоследък татко ми дава съвсем малко пари. И друг път съм го правил, продавал съм разни вехтории.

— Но това не е вехтория, това е много ценна вещ.

— Ами, ценна! — отвърна недоверчиво младежът. — Кой държи ценни вещи между боклуците?

— Точно това и ние се питаме. Не може такава хубава и ценна вещ да бъде просто захвърлена като ненужна. Това е изключено. Баща ви не е милионер, за да държи ценните си вещи в мазето.

— И аз се зачудих — промълви с мъка момчето.

— Нищо не сте се зачудили. Кажете къде я намерихте? — кресна Дюран.

— Там я намерих. За какво да ви лъжа?

— Има за какво. Кутията е открадната от една сбирка. Какво може да търси в мазето ви?

Момчето уплашено мълчеше.

— Или искате да помогнете на баща си? Не сте измислили най-добрия начин. По-добре да бяхте излъгали, че сте я намерили в метрото.