Павел Вежинов - Кутия за енфие

— И все пак къде се намират вашите антикварни магазини? Не са ли събрани на едно място?

— Не, пръснати са из целия град. На едно място са събрани само в Капалъ пазар.

— Но там сигурно се продават само боклуци.

— Не, господине, продават всичко, каквото човек може да си помисли.

— А тук наоколо някъде?

— Наблизо няма… Но има няколко хубави магазина по преките на „Истиклял булвар“.

— Да, благодаря ви — кимна Димов.

— В хотела имаме хубав европейски ресторант, господине. И много елегантен нощен бар.

— Да, да, видяхме го — отвърна предпазливо Димов. — Но не сме дошли тук, за да се храним в европейски ресторанти.

Прислужникът се поклони леко и отмина. Разбира се, двамата нямаха никакво намерение да вечерят в скъпия и прескъп хотелски ресторант. Преди това се бяха отбили предвидливо в една доста луксозна шкембеджийница на самия „Истиклял булвар“. Чорбата наистина беше хубава, но Димов много добре си припомни, че в стара София някога беше много по-хубава — с едри парчета дамар. Сега те си поръчаха по една бутилка „Туборг“ и малко кайсерн пастърма. Бяха толкова жадни, че едва я дочакаха.

— Предполагам, че Периа не е ходил на Капалъ пазар — каза Димов. — Там е цял лабиринт… Чужденец като него би се объркал. — Димов отпи от бирата. — Ама наистина е чудесна!

— Шефе, говориш тъй, като че ли си прекарал на тоя Капалъ пазар младините си.

— Ами човек трябва да бъде винаги информиран — отвърна шеговито Димов. — Да поръчаме ли още по една?

— Можехме да поръчаме още по две — каза Ралчев, — ако не беше профукал пет долара за бакшиш… Той щеше да ти издрънка тия работи и за един долар. Нали виждаш, тук всички се пазарят.

— Това, което ми каза, струва сто долара.

— Не намирам… Та какво всъщност научихме?

— После ще разбереш — отвърна Димов уклончиво.

Бяха така уморени, че веднага след втората бира се прибраха в стаите си. Чакаше ги тежък работен ден. На сутринта се събудиха отпочинали и бодри, готови за нови пътешествия. Закусиха добре в ресторанта, направиха дневното разписание.

— Важното е да вдъхнеш доверие на продавача — говореше Димов. — Да знае той, че имаш пари… Тогава ще ти покаже всичко.

— Ами ще се опитам, шефе. Димов го погледна критично.

— Не знам дали ще успееш. С тая сламена шапка ми приличаш най-много на сухиндолски счетоводител… Сложи поне това.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам доста солидни очила със златни рамки.

— Шефе, ти си се разорил!

— Не бой се, фалшиви са. Мислех да украся себе си с тях, но май че на тебе ще ти бъдат по-нужни… Да, добре ти стоят… Но на обед ти ще платиш бирата, ясно ли ти е?

— Ясно!

— Хайде сега върви! И не се скъпи за бакшишите. Ако има нужда, разбира се.

Ралчев замина. Димов остана да плати сметката. Когато най-сетне излезе навън, към него с доста оживено лице се приближи прислужникът.

— Господине, вие имахте право — каза той. — Намерих шофьора, който е возил господин Периа през последните дни… Наистина са отишли в един антикварен магазин.

— Чудесно! — отвърна спокойно Димов. — А къде е сега тоя шофьор?

— Трябва малко да го почакате, всеки момент ще дойде… От нашия контингент е.

Още пет долара. А беше готов да даде двайсет. Но не искаше прислужникът да разбере, че се интересува много от тая работа.

— Почакайте, ще ви извикам, като дойде. Прислужникът пъхна ловко банкнотата в джоба си и излезе вън да чака. След десет минути Димов вече пътуваше с огромния червен кадилак към центъра на града. Пъпчивият шофьор маневрираше ловко из гъстото автомобилно движение, подсвирваше с нещо като полицейска сирена на по-простите си колеги, изобщо проправяше си енергично път към целта. На „Истиклял булвар“ той най-сетне сви по една от преките, колата се залюля по износения калдъръм и скоро спря.

— Тук е, господине.

— Почакайте ме! — отвърна кратко Димов. Шофьорът веднага награби своето порнографско списание. Димов слезе и се огледа. Доста бедната витрина като че ли не предвещаваше никакви хубави изненади. Димов влезе в магазинчето и съзря с крайчеца на окото си изискания продавач зад стъклото на преградката. Като видя солидния чужденец, той стана от мястото си, но не се обади. Само почтителният му вид говореше, че е напълно на разположение на клиента си.

Но Димов даже не го погледна. Той вървеше бавно край стъклените витрини, внимателно оглеждаше предметите. И изведнаж трепна. На една от лавиците бе сложена кутия за енфие, която поразително приличаше на тази, която митничарят им бе описал. Димов се обърна спокойно към продавача и запита: