Павел Вежинов - Кутия за енфие

— Да, Димов, цялата работа взе съвсем неприятен обрат — каза той. — Днес ме извика министърът… И трябва да ти кажа, никак не скри своето недоволство.

Димов въздъхна. Досега само веднаж му се беше случвало да получи служебен укор.

— Вие виждате, другарю генерал, че ръцете ни са вързани.

— Да, виждам… Но в крайна сметка… Генералът отвори една папка и извади от нея куп вестници.

— Това са френски вестници — поясни той. — От убийството на Периа са направили първокласна сензация.

Не бихме се интересували, ако не се засягаха по най-недостоен начин името и престижът на страната ни. Десните вестници са изпълнени с най-отвратителни намеци. За липсата на сигурност, за бандитизъм, за рисковете, които всеки цивилизован човек носи на дивите Балкани. А ето този доста авторитетен вестник твърди, че никога българските затвори не са били пълни с толкова криминални престъпнци…

— Копчето! — измърмори сърдито Димов. — Те нямат никакви други доказателства.

— Не става въпрос за копчето — прекъсна го генералът. — Дюран е излязъл съвсем коректен. Дори не им е съобщил за него. Пък и вестниците съвсем малко са се интересували от фактите. Ето например „Пари жур“ твърди, че убийството е извършено в луксозния хотел „София“, който се намира точно срещу Министерския съвет, денонощно охраняван от въоръжени патрули.

— От „Пари жур“ всичко може да се очаква — измърмори Димов. — Аз го преглеждам понякога.

— Това е положението — измърмори генералът. — Трябва да ти кажа, че Дюран е съвсем прав. Ние нямаме нито едно сериозно доказателство, че убийството е организирано и извършено от чужденци.

— За съжаление, всички доказателства са в Париж, другарю генерал.

— И какво искаш, да те пратя в Париж? — Защо не, ако толкова се налага… Но сега за сега мога да се задоволя и с Истанбул.

— Имаш ли нещо пред вид?

— Имам няколко неща пред вид. Генералът се позамисли.

— Добре, няма да те разпитвам сега… Скъпо ли ще излезе?

— Ами хубавите неща са винаги малко скъпички — отвърна шеговито Димов. — Ще се наложи да отседнем в „Хилтон“.

— Двама ли искате да отидете?

— Да, с Ралчев… По обем работата е множко, другарю генерал. Мъчно ще я свърши един човек.

— И все пак какво ще търсите там?

— Кутия за енфие.

— Малко скъпа ще ни излезе тая кутия.

— Самата кутия нищо… Не повече от двайсетина долара.

— Добре, вървете! — каза генералът. — Не знам дали ще намерите кутията, но донесете малко пушен паламуд. Там е сигурно на безценица.

Преди да си тръгне, Димов прибра цялата сбирка от вестници. Може би там щеше да открие нещо. Между хилядите лъжи дори в един жълт вестник може да се намери някоя малка полезна истина.

И не се излъга. Портретите на главните действуващи лица доста солидно се закръглиха в очите му. Далечните предположения започнаха да се затвърдяват.

За разлика от Ралчев инспектор Димов намери, че Истанбул е чисто и просто очарователен град. Изглежда, че виждаше това, което другите не виждаха, и отминаваше със снизходителна — усмивка грозното и несъвършеното. Димов вървеше из улиците и се усмихваше, зяпаше с интерес витрините на пищните ориенталски сладкарнички, спираше се пред кафенетата и сякаш не можеше да се отлепи от тях. Влязоха в едно кафене, ядоха лепкаво бяло сладко и локум, пиха по едно чудесно кафе. Макар да беше ранен следобед, сънлив и задушен, кафенето беше претъпкано. По излъсканите столове седяха повечето възрастни и улегнали хора, доста небрежно облечени, по жилетки и с домашни калцуни на краката, с химически моливчета, пъхнат зад ухото. Повечето от тях бяха чисто и просто на разговор — прочутия ориенталски „моабет“, — други сърбаха шумно кафето или зяпаха вкупом през витрината минаващите жени. Имаше пет-шест двойки, — които биеха пуловете на таблата и заливаха всичко с изобилни словесни потоци. Около масите им бяха насядали неизбежните ориенталски „кибици“. Понякога някой от тях волно или неволно се обаждаше и ощетеният вдигаше шум, в който моментална се намесваха всички. Надали по-голям и по-дружен шум са вдигали и гъските, които някога бяха спасили Рим. Димов ги наблюдаваше усмихнат, в най-добро разположение на духа. Навярно бяха дребни търговци и занаятчии от близките магазинчета. Докато чираците и калфите им дремеха в празните дюкяни, техните господари убиваха тук следобедната скука. Понякога някое от момчетата изтичваше до кафенето, ако се появеше, разбира се, по-сериозен клиент. Тогава стопанинът ставаше и бавно, с премерено достойнство се понасяше към своето владение.