Евгений Велтистов: Реси — неуловимият приятел

Вярно, малко по-сетне, след срещата с учителя му, животът на Електроник се промени. Професор Громов го заведе в института и му показа новия си труд. Електроник четеше внимателно страниците, изпълнени с дребния професорски почерк. Като добър математик и достоен ученик на Громов не само моментално запомняше схемите и формулите, но виждаше в тях смело решение на нови закони — на законите за движение, зрение, слух, равновесие, ориентация, защита от опасност.

В тези минути Електроник си представяше едно необикновено същество…

— Разбра ли всичко? — попита Гел Иванович и внимателно погледна ученика си.

— Разбрах — потвърди спокойно Електроник.

— Виждаш ли, нужна ми е твоята помощ. Тези формули са за едно авторитетно научно списание, което настоява да изпратя статия. Но тук не са довършени някои изчисления. Аз, разбира се, мога да ги направя и сам, но ти смяташ много по-бързо от мене.

— Утре изчисленията ще са готови.

— Прекрасно — зарадва се професорът. — Значи имам в аванс още един ден, за написването на статията.

Електроник остана в лабораторията на Громов. Започна прилежно да изпълнява поръката. На учителя си не каза нищо за съществото, което му се мяркаше във формулите и което той по-късно нарече с името Реси…

Може би в оная нощ електронното момче си представи собственото си появяване на бял свят. Спомни си обемистите сметачни машини, които непрекъснато проверяват сложните схеми. Спомни си как пласт след пласт от най-тънки ленти се съставяше неговият организъм. И момента, когато за пръв път видя този огромен сложен свят…

На сутринта, идвайки до вратата Гел Иванович чу страшно жужене. Нито едни от механизмите в лабораторията му не издаваше подобни звуци. Професорът погледна табелката и се убеди, че жуженето идва именно от неговата стая.

Като влезе в лабораторията, Громов остана като поразен. Счупени прибори, празни калъфи на сметачни машини, разхвърляни на пода блокове и детайли. Всичко това показваше, че с неговия ученик се беше случило нещо непоправимо. Ето го и него сред купчина детайли. Спокойно се изправя, като вижда учителя си, поздравява и казва:

— Извинете, професоре, аз не съм довършил работата си и не успях да поставя в ред нещата.

— Тъй… — каза Громов и извади от джоба своята знаменита лула. — Тъй-тъй… — повтори той, като разпалваше лулата си и малко се поуспокои. И тъй, това е ред… — Той огледа разхвърлената лаборатория. — Редът според мене е съвсем друго положение на нещата. За какъв ред, Електроник, говориш ти?

И отново го учуди непривичното жужене. В ъгъла на стаята работеше някаква машинка, голяма колкото чанта. Види се, заради нея Електроник беше нагласил толкова техника. Малка, пък шуми, та се чува из цялата стая!…

— Не може ли да работи по-тихо? — попита Гел Иванович и отиде при машината.

Електроник разпери ръце.

— Ей сега тук ще се събере целият институт и аз ще трябва да обяснявам на дирекцията, че всичко това е идеалния ред!… Налага се да разглобим твоето изобретение.

Какво можеше да му възрази ученикът?

Заедно разглобиха машината.

Седнал на пода пред разхвърляните детайли, Гел Иванович пушеше с лулата си. После каза:

— Интересно… Ами ако отново сглобим този модел? Дали няма да шуми по-малко?

— Гарантирам, че Реси ще е много мълчалив — подхвана Електроник. — На никого няма да пречи!

— Реси ли? — повтори Громов. — Защо Реси?

И тогава Електроник разшифрова името на това странно същество, на тази нова машина, която си беше представил във всичките й подробности, след като прочете и обмисли труда на професора. Той говореше за нея като за жива, и Громов остана поразен от неговата убедителност. Учителят слушаше ученика си и съвсем забрави, че пред него стои електронно подобие на човек; слушаше, забравил, че това е негов ученик; слушаше, както колега слуша колегата си, и размишляваше на ум: „Реси… Добре е измислено… Дори на електронното момче е нужен приятел… Според мен има всички основания да направи Реси преди всичко куче…“

Учителят и ученикът сглобиха отново малката машинка. Този път тя работеше беззвучно. После дойдоха учените от съседните лаборатории и се усмихваха, като гледаха новото творение: всички знаеха навика на професора да придава на своите изобретения необичайни форми. А на другия ден сътрудниците донесоха албуми и фотографии на породисти кучета, двама доктори на науките доведоха своите домашни четирикраки приятели. След дълги обсъждалия учителят и ученикът избраха за образец рунтавия черен фоксер.