Евгений Велтистов - Реси — неуловимият приятел

Ако Реси плуваше по вечерния океан, би чул „гласа на морето“ — особените звуци, които вятърът изтръгва от вълните — и би узнал за наближаващия щорм: откъде иде, с каква сила и кога ще ги настигне. Но Реси вече няколко часа плуваше в дълбочината подир синия кит и когато вълната зашемети другаря му и той изскочи горе, за да спасява Бялата бъчва, плувците се оказаха в самия център на свирепия щорм, който моряците наричат просто и страшно: „окото на бурята“. Вълните, които се мятаха на височина на седеметажна сграда, образуваха гигантски кратер. „Окото на бурята“ в криволиците на мълниите сякаш гледаше с любопитство отгоре в този кратер: какво ли става там, на самото дъно?

Водовъртежът на кратера грабна плувците. Реси прегърна с лапите си безпомощния, слабо попискващ делфин и напрягаше всичките си електронни сили, та бързото течение да не отнесе Бъчвата. Той включи в себе си механизма за аварийно управление — стотици резервни електронни схеми почнаха да определят „горе и долу“, скоростта на въртенето, дълбочината и границите на щорма, за да може в нужния момент да се възползува от реактивния двигател. Бялата бъчва изведнъж мръдна с опашка и пое през ноздрите си въздух, но Реси не пусна другаря си: водовъртежът силно ги повлече надолу. С нарастваща скорост се приближаваше дъното на океана.

В тези критични секунди Реси включи двигателя на пълна мощност и той изтласка плувците от водовъртежа.

После Реси пусна Бялата бъчва и през мастилената мъгла почна да извежда другаря си от зоната на бурята. Всички, които можеха да се скрият, като подушиха щорма — медузи, риби, водни змии, скатове — се спуснаха в спасителните дълбочини и се стаиха там. Само като мъгляви дискове бавно проплуваха някакви светещи безмълвни същества, наблюдавайки пришълците отгоре. Следата на Нектон бе изгубена, размита от бурните подводни течения. Беше безсмислено да се мъчат да търсят в тези води слабия мирис на кита.

Те плуваха цяла нощ, а на сутринта видяха съвсем спокойното, пустинно до хоризонта платно на океана…

Реси отдавна вече бе стигнал до извода, че „картата на живота“ на Нектон, неговият път в моретата и океаните беше много сложен: и той, усетил близкия щорм, се бе оттеглил встрани. Като всеки кит, Нектон навярно се страхуваше от бреговете, от тесните проливи и подводните градове. Но за разлика от своите събратя синият кит не се връщаше зиме и лете в места, с които е свикнал. Нектон нямаше любими морета; той, презиращият правилата на китовете свободен кит, живееше във всички океани; Земята, която опасваше с орбитите на своите пътешествия, му се струваше навярно гигантска вана със солена вода и с враждебни острови. И все пак неуловимият плувец можеше да бъде настигнат, ако се намери слаба следа от миризмата му.

Веднъж на разсъмване Бялата бъчва и Реси чуха вика за помощ на потъващ кит и се спуснаха да помогнат. Това, което видяха, ги накара да се спрат и да направят предпазлив кръг: в леката пелена на мъглата очите на Реси и ноздрите на делфина напипаха стоманения корпус на изплувала подводница. Характерно източеният гърбав корпус с острия като нож плавник и спуснатата опашка на кърмата издаваше типа на подводницата „Тон“. Противникът, който искаше да улови синия кит, по едно странно съвпадение или по вродената хитрост на хората, измислили рибята подводница и сложните електронни машини, бе използувал същия похват, както предвиждаше и Реси: викаше със сирена Нектон от неговите дълбочини.

Това, което стана през следващите няколко минути, бе обсъждано после от учените и породи сред моряците нови легенди за голямата съобразителност и смелост на синия кит.

От мъглата се чу шум на бързо плаващо тяло и късо силно сумтене: „У-уф, ш-ши… у-ф, ш-ши…“ Реси и Бялата бъчва видяха един син с бяло петно гръб. Легендарният Нектон като огромна ракета се бе понесъл към подводницата „Тон“, която изпращаше сигнали за бедствие на езика на китовете.

Ето силно разтворената уста с острия свод на горната челюст и правата линия на долната — сякаш Нектон се усмихваше на нещо. Малките очи на кита не различаваха потъващия, но острият слух водеше Нектон по най-късия път към вика за помощ. И изведнъж синият кит рязко се обърна, като чу един още по-отчаян вик — зов за помощ.

Добродушният, безразсъдно храбър Нектон не знаеше, че викът на невидимия в мъглата Реси спаси живота му. В момента, когато Нектон се обръщаше, подводницата „Тон“ изплю заедно с пламъка един блестящ предмет. Харпунът улучи кита в главата, но капитанът, който гледаше на екрана, почна да проклина: поради внезапния завой на Нектон стрелецът не можа да улучи точно — харпунът не попадна в болковия нерв.