Лизелоте Велскопф-Хенрих: Синовете на Великата мечка

Вождът потърси пушките и револверите, с които беше стрелял, и лъка си. Не намери нищо. Ловците на скалпове бяха отмъкнали всички оръжия.

Той беше боец без кон и без огнестрелно оръжие. Беше му останал само ножът.

Откъм долината нагоре се носеше влажният дъх на водата. Раненият беше жаден и искаше да пие. Водата бе изтекла от меховете му. Той се измъкна от кървавата човешка гмеж и се смъкна надолу съвсем внимателно, сякаш наблизо имаше враг, който го наблюдава. Дъхът на водата го привличаше все по-силно и инстинктът направи по-бързи движенията му.

Когато я усети за пръв път, устата му се насочи жадно към нея и той започна да пие от мътната вода на големи глътки.

От болките главата му отново започна да се върти. Раната го измъчваше много повече, отколкото той очакваше. Промъкна се между върбалаците и остана да лежи край локвата.

От своето скривалище Токай-ихто можеше да гледа нагоре чак до закръгления връх. Надолу в долината реката шумолеше безспир.

Токай-ихто усещаше водата и мократа пръст; хладният вятър го галеше. Той пи още веднъж. После престана да се съпротивява на умората. Очите му се затвориха и той заспа между върбите.

Когато съзнанието му заработи отново, му се стори, че вижда някакъв ясен светлик. Видя, че месецът беше изгрял, и по навик се опита веднага да определи мястото, където лежеше. Беше на сянка, между храстите и довлечените от отеклите се води дървета; не беше лошо скривалището, което си бе избрал преди няколко часа. Вождът все пак постепенно си даде сметка, че въпреки всичко ще трябва отново да се изкачи върху възвишението. Там, върху закръгления връх, лежеше пленникът му!

Токай-ихто се измъкна от върбалака и започна да се катери нагоре по склона, минавайки през мястото, където се бяха спрели на лагер жените и децата на неговото племе, нагоре към закръгления връх. Стигна на високото и се добра до падинката на възвишението, където бе прекарал два дни и три нощи. Овързаният понка лежеше на същото място. Токай-ихто впери поглед в далечината. Земята наоколо бе тиха и безлюдна. Скоро лешоядите и вълците щяха да започнат своя пир и след това никаква следа нямаше да може да разкаже за онова, което се бе случило тук. Токай-ихто видя до себе си в падинката пушката на Червената лисица с разцепения приклад и я вдигна. Можеше да й постави нова дръжка у дома, в родната шатра.

Вождът продължаваше да наблюдава околността. Съгледа кулестия си жребец и червената кобила далеко горе по течението на реката да пасат тихо заедно. Ала Токай-ихто очакваше още нещо, още някого. Дали стрелецът, който бе стрелял откъм залива върху Шарлеман, бе паднал жертва на ловците на неговия скалп, или бе успял да им избяга? Ако беше още жив, той скоро щеше да се покаже. Токай-ихто знаеше кой бе този стрелец: неговият кръвен брат Планински гръм, младият вожд на сиксикау. Той имаше за задача да наблюдава двубоя на Токай-ихто и да извести след това Мечата орда.

Небето започна да се развиделява. Из тревата на гребена на възвишението изплува фигурата на един индианец. Той закрачи открито към закръгленото възвишение. Беше висок и израсъл прав като копие.

Токай-ихто също се изправи, двамата кръвни братя се поздравиха и в същото време до тях се приближи и Унчида.

— В очите на нашите врагове ти беше Токай-ихто — каза дакотският вожд на Планински гръм. — Знаят ли те, че ти си още жив?

— Не знаят. Те смятат, че съм смъртно ранен. Аз скочих в Тинестата вода. След това тайно се измъкнах от реката и останах да проследя с поглед враговете. Те отнесоха твоя костен лък и скалпа на един червен съгледвач, когото аз бях застрелял, докато те ме преследваха. Този скалп ще продадат сега заедно с твоя лък като скалпа на Токай-ихто. Заминаха си доволни.

— Ето тук — Токай-ихто посочи към пленения понка, — това сега е единственият от нашите врагове, който знае, че Токай-ихто е още жив. Той не бива да ме предаде. За уачичун Токай-ихто трябва да бъде и да си остане мъртъв.

— Ще го направиш ли ням?

— Нека той сам си избере: да умре, или да живее в нашите шатри.

Дакотският вожд погледна своя пленник в очите. Върху лицето на младия човек се бореха упорство и омраза с разсъдливостта.

— Ти от вашите шатри ли дойде, или беше на служба при милаханска? — попита го Токай-ихто.

— Няма вече шатри на племето понка — отвърна младият индианец огорчен. — Духът на болестта, който ни донесоха белите мъже, както и гладът и стрелите и куршумите на дакота избиха нашите бойци. Последните от нас отидоха в резервата. Аз останах сам сред прерията и ходех да ловя бобри с един бял мъж.