Роже Версел - За сьомга

Камбаните замлъкнаха отведнъж и го изтръгнаха от разкаянието му, от страстните обещания, които си даваше.

Старият Биар рече:

— Продължава да звъни, ама дупката се запуши: не се чува вече.

И реши:

— Оттам идеше!

Доше тръгна отново и избоботи:

— Като си помисля, че камбаната за мъглите мухлясва от двайсет години на тавана на сакристията!

Готовите да се притекат на помощ монаси наистина бяха окачили на времето в звънарната на абатската църква една огромна камбана, която почваха да бият, щом първите талази на мъглата плъзнеха по тинестия пясък. Революцията, която реквизира всичкия бронз на абатството, му бе оставила тази камбана. Но когато събориха звънарната, за да я реконструират, бяха я свалили и оттогава бе останала забравена под прахоляци и мазилка. За нея се сещаха само в беда, като за някой стар, изоставен и немощен светия.

Камбанният звън ги бе насочил надясно. Дъното леко се издигаше и те се озоваха на сух пясък. Двамата Биар познаваха всяка плитчина по бреговете. Щом стигнеха някоя, те я назоваваха — щяха да знаят поне дали бяха загубили или спечелили, дали вървяха към Мон, или се носеха право към морето… Но ботушите почти веднага зашляпаха; „заливът“, водната равнина, продължаваше. Бяха се натъкнали само на една незначителна бърчинка, която нищо не можеше да им покаже.

— Колко стана? — пак попита старият.

— Два и три…

Сега пък часовникът приковаваше вниманието на Андре. Един поглед за връзка с другите две сенки, един за стрелките… Два и четири… Два и пет… След четвърт час — приливът! А ако не се намираха съвсем близо до Мон!… Последните, които се бяха загубили предната година, бяха попаднали на кулата Томблен, която тогава не е била опасвана от река. Бяха се качили в нея, бяха прекарали една ледена януарска нощ, но се бяха върнали призори при отлив, в ясно време — в изумения Мон, където жените им вече плачеха… Три часа бяха викали след тях от Северната кула… Той още си спомняше за изпадналите в беда яйчарки, заплели се из един пясъчен насип, по-висок от речния бряг. За да не рискуват, както тези четиримата например, да се впуснат в смъртноопасен ход преди приливната вълна, те бяха предпочели да предизвикат съдбата си: бяха се оставили водата да ги обгради, а после да ги покрие малко по малко. Скупчени на грозд, те бяха устояли на течението, водата им бе стигнала до кръста, после, след мъчителни часове, тя бе спаднала, оставяйки ги вкочанени на пясъка. Но тогава приливът е бил съвсем слаб, а днес е в пълната си сила…

Старият Биар отново рязко се спря, сякаш се бе натъкнал на някакво препятствие. И наистина така беше, защото пред него се издигаше един черен и висок кол; предполагаше се, че до него има и други, и Биар, който сам ги бе познал, защото сам ги бе сякъл, дялал и заострял, заяви вече съкрушен:

— Нашите са…

След час и четвърт вървене те се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали!

Въпреки това старият тръгна отново, но този път по-бавно. От кол на кол, те стигнаха края на редицата до последния, където се закачаше мрежата, този, който беше забит най-близо до Мон, само на два километра от скалите, на двайсет минути бърз ход! Там Андре видя с изумление, че Биар хвърля своя кош, обръща го и сяда отгоре му. Другите мълчаха, но той помисли, че това е злокобно отчаяние, отказ от борбата, мрачно примирение със съдбата и полита трескаво:

— Нали няма да останем тук?

Старият Биар вдигна глава, погледна го тежко и обръщайки се към него за първи път на „ти“, рече:

— Къде искаш да вървим?…

Никой не отговори — чуваха само тишината, която се процеждаше.

Старият попита за последен път:

— Колко стана!

— Два и двайсет и две!

Приливът вече се задаваше и отчаян от това капитулантство, Андре извика:

— Но след двайсет минути той ще бъде тук!

— Да идва — избоботи старият.

И все пак добавя:

— Ако тръгнеш, не се знае накъде ще поемеш — дали към морето или към брега, а сега е вече късно да бъркаш.

— Ще има много да се мъчим! — измърмори Доше.

— Нямаме друг избор — каза старият.

Андре още не подозираше отчаяната маневра. Това бездействие го задушаваше. Той се въртеше като вързано животно край кола и седналия човек. Побутна Доше, който веднага заобяснява:

— Ще изчакаме приливната вълна и ще тръгнем пред нея. Тя поне върви право към брега… Важното е да знаем дали ще ни остави да минем прага…

Това опасно приключение по един равен бряг би било само бърза разходка. Но тинестите пясъци бяха прорязани от дълбоки лагуни и приливната вълна, която попадаше в тях, бързо опасваше островите, после лека-полека ги поглъщаше. Другаде тя се втурваше в ручеите по брега и в ръкавите на реките, които за няколо минути ставаха дълбоки и големи, докато при отлив те не стигаха дори до глезена. Между четиримата и Мон се препречваше един от онези прагове.