Роже Версел - За сьомга

— Хей!…

После обясни:

— Видях, че някой бяга, ей там…

Той се бе доближил до стария Биар на една ръка разстояние и го видя да клати глава, без да забавя ход. Започваха миражите, тези смущаващи бегли силуети, които изгубените в мъглата рибари непременно срещаха по песъчливите брегове и чиито сенки понякога имаха такива ясни очертания, че някоя от тях заприличваше на познат мъртвец.

Андре упорито бе продължил да твърди това, когато отново бе вън от опасност: бил разпознал дрехата, лицето на покойника, вечно бързащ и разсеян покойник, който никога не се спира и не познава никого. Никой в Мон не се смееше, слушайки тези разкази, а на края винаги се свършваше е литургии…

Огюст Биар измърмори:

— Веднъж срещнах Жан дьо Томблен, близо до Ла Кроа де Грев…

В продължение на няколко секунди с някаква неясна завист Андре си помисли за този гигантски плувец, който се хвърляше във водата от кулата на Томблен и стигаше до Мон без прекъсване. Той никога не се бе интересувал от часа на приливите и отливите!… Оставяше се на прилива, плуваше по течението или срещу него, както си иска, до онази вечер, когато, обезсилен от алкохола, бе потънал като камък на дъното. Оттогава мнозина, без да броим Огюст, го бяха виждали да се мярва в мъглата…

Андре се блъсна изведнъж в Биар-баща, който се бе спрял внезапно, без да предупреди.

Старият заяви:

— Броих крачките си. Отдавна трябваше да бъдем там!

Беше вървял във водата, към леглото на реката, към пясъчния насип на брега и бе изброил хиляда крачки: най-малко триста в повече, ако бяха вървели по верния път.

— Този път вече сме загубени — заключи той.

Това значеше просто това, което значеше: те се бяха загубили, заблудили; не знаеха вече нито къде се намира морето, ни Томблен, ни Мон, ни Бретан, нито Нормандия. Доше потопи ръка във водата — мъглата отряза ръката му почти до китката — и каза:

— Според мене Мон е там.

Но Огюст, синът, който упорито държеше ръцете си в джобовете, посочи с глава друг ъгъл на хоризонта:

— Смятам по-скоро, че е там.

Беше тъй абсурдно, че замълчаха. Тогава Андре предложи:

— Да бяхме извикали?…

Те не отговориха нищо, безразлични, оставяйки го да направи този детински опит. Тогава той сви ръце на фуния пред устата си и изрева:

— Е-хе-хе-хеееее!…

Не повтори: беше все едно да вика с кърпа в устата. Звукът се блъсваше веднага в нещо меко, в някаква вата, която го задушаваше. Самият му глас го уплаши, толкова бе странен, един от онези викове, които се чуват в буря, нощем край лудниците…

Той видя как Биар-баща се навежда, как потапя ръце въз водата, как глади пясъка, как го опипва и вече се изкушаваше да попита: „Да не сте загубили нещо?“

После си спомни, че изпадналите в беда рибари се ориентират така по малките хълмчета, които леко набраздяват меките тинести пясъци на залива: по-полегатите страни на тези хълмчета са винаги обърнати към морето. Така релефът им показва посоката на вълната, а значи и посоката на брега. Това би могло да им помогне да се ориентират, ако прелелите реки и ручеи не бяха набраздили безразборно скалистия бряг, обърквайки така всички следи. Няма значение, това все пак беше някакво указание и старият Биар тръгна. Все пак при първата стъпка той попита:

— Колко стана?

— Два без двайсет.

Оставаха четирийсет минути до прилива…

Те не вървяха в равен полумрак. Тази мъгла беше променлива. Тя изтласкваше пред тях по-черни кълба, в тях имаше валма пушек. Навремени сякаш се силеше да се разкъса, да се просветли. Макар че вятърът утихна, млечните повесма бавно се точеха из нея. Дълбаеха се дупки, които нови изпарения бързо запълваха. И все същият парлив вкус дереше гърлото и смразяваше гърдите отвътре… Овлажнените им дрехи бяха за изстискване.

Изведнъж в този призрачен вървеж Андре усети как в него се надига тревожният и абсурден страх от детските години. Винаги се бе страхувал да не го погребат жив. И ето че сега чувствуваше същото паническо задъхване!… Той ускори крачките си, за да измами чрез усилието, през раздвижването на мускулите си това усещане за зазиданост. По-бързият му ход го доведе до Доше, който опря отведнъж и извика:

— Стой!

Той слушаше напрегнато.

— Камбаните!…

Бяха убедени, че камбанният звън не им се причува. Вдясно от себе си познаха припрения звън, идещ от енорията. В Мон знаеха, че те са в беда и биеха камбаните, за да ги ориентират. В Сен Леонар един от малките Жуган, старите неприятели, сигурно ги викаше със своя рог, защото той заместваше сега прадядото, чийто дъх вече не достигаше да надува раковината, прочутия „конус“, който трийсет години бяха слушали да бучи сред мъглистите изпарения… Ударите на камбаните достигаха до тях през една пролука в мъглата. Като слушаше как звънти задъханото им безпокойство, Андре внезапно си помисли с угризение за тревогата, която те носеха на Лоранс. Сега жените и приятелите им се безпокояха, но бяха заедно: и крепеше ги онази обща тревога, която угрозата на морета винаги събуждаше в това рибарско село, каквото Мон беше през зимата. А Лоранс се тревожете сама, без нито един приятел край нея, защото дори мъката не би я накарала да иде при другите! С някакво предчувствие, което сега го поразяваше, тя го бе молила да се откаже от този лов заради нея… а той грубо и бе отказал. О, ако се върнеше!…