Иван Вазов: Тъмен герой (Разказ из смутните времена)

И търсеше служба. Най-напред търсеше разсилен да влезе в някоя канцелария (той беше малограмотеи и по-високо не диреше), после се помъчи да се настани служител в някоя митница или нейде на станция, па най-после стана благодарен и да го турят на бариерата, да наглежда за б а ч ъ т; но никъде място за него не се отваряше. Истина, дваж бе подушил празно място за служба на разсилен, но когато се беше представил да я иска, бяха му отговорили, че не могат да го приемат, защото не е „поборник“… „Изгорял съм!“ — отговори той, но напразно… И така, той ходеше празен повече от година и половина вече в безплодно тъпчене праговете и тропане по портите за служба. Всеки ден положението му ставаше по-тежко; най-напред оскудията, после немотията проникнаха из всичките врати и прозорци на къщата му. Жена му дене и ноще предеше, като една машина, и само от дребната печалба от преждата се хранеше къщата, но от пет месеца тя легна болна, па и до днес — и гладът дойде на гости… Ненко по цял ден липсваше от къщи и само късно вечер се връщаше с едно чело, натоварено от сърдити бръчки и черни облаци. Децата се умълчаваха, щом се подадеше баща им. Те му се виждаха като малки мъчители и тирани — пратени от бога за негово наказание, — на които гърлата вечно зееха да ядат, а той им се виждаше като плашило с намръщения си образ и на всички къщата беше черна и прилична на тъмница, която ги притискаше и душеше с голите си стени, но от която не можеха да се отърват…

Щом забелязаха, че баща им излезе, децата шумно се втурнаха вътре при майка си с по комат в ръце. Боси, дрипави, с побледнели лица, те ръваха гладнишки хлебеца; те наобиколиха майка си и се вгледаха невинно-учудено и тъжно в изпитото й от дълго боледуване лице. Тя бе замижала и се унесла като в дрямка. Одевешният тежък разговор с мъжа й, в който действителността се разкри пак пред очите й във всичката си безутешност и безпомощност, я разстрои силно и умори. Тя търсеше сега да си почине, при всичко, че немирните деца правеха шум в стаята. Дела шъташе нещо ту вън, ту вътре, но не вечерята тъкмеше тя за баща си — той не ядеше в къщи, откак бе легнала болна жена му. Макар още малка, нуждата я отрано научи на труд и търпение и тя бе поела всички къщни грижи, гледаше болната, ходеше по пазар и до аптеката и носеше на Соломона евреина едно по друго последните съдове и покъщнини… Но оголялата къща и опустелите полици показваха, че отдавна вече нямаше какво да се носи и продава…

Из един път децата се умълчаха и изхвръкнаха из къщи, като подплашена куда. Те чуха, че вратнята се хлопна и че баща им трябваше да иде. Наистина, Ненко се връщаше с едно вързопче в ръка. Чудно нещо, лицето му сега беше съвсем друго: една блага усмивка го осветляваше, то отдавна не беше така приветливо и добро.

— Анке, заспа ли? — попита той болната. Тя отвори очи и тутакси забеляза изражението на физиономията му. Тя се подпря на лактите си и се поиздигна на възглавницата.

— Добра е работата — каза й той.

— Какво? Бай Филип?… — запита развълнувано тя.

— Бай Филип видях, но преди да ида при бай Филипа, срещна ме господин Хайков и ми каза, че нарочно ме дирил днес да ми обади, че ми намерил служба, сигурно, та утре да се явя в полицията.

Лицето на болната светна.

— Каква служба, Ненко?

— Стражарин! — отговори Ненко.

Той произнесе тая дума без въодушевление. Очевидно, не му беше по воля тая служба: той не беше нито дирил, нито мислил стражарин да става.

И по лицето на жена му, заедно с радостта, се изобрази учудване.

— Господин Хайков тая работа можал да сполучи за мене — прибави Ненко; — от търговец — жандарин; ще приема, какво ще правя, няма да ида да крам… Слава богу и това че се намери…

— Света Богородичке, сполай ти пак — избъбра Ана, като се прекръсти покъртена.

— Де са малките? Нека дойдат да вечеряме всички заедно, купил съм едно-дружко — каза Ненко, като разгъваше кърпата.

— Хъ, Делке, повикай ги сега малките ония чапкъни…

От много месеци Ненко не беше се усмихвал в къщи и не беше казал блага дума на децата си. Сега, като се усмихваше и нему съдбата, добрите чувства и бащинската нежност пак заговориха в неговото естествено добро сърце. Децата, с учудени очи, овлажнели от детинска безконечна радост, наобиколиха баща си, който пръв път вместо груби погледи или плесници раздаваше им кротки усмивки… Доброто прави добър човека. По едно тайнствено психическо въздействие и майката изведнаж се сети по-добре. Тя взе участие във вечерята и пи с голямо наслаждение чашка хубаво винце, което Ненко прати Дела да купи. Ненковата къща тая вечер светеше от обща и задушевна радост: надеждата, наконец, беше гостенка тука.