Иван Вазов: Тотка

— Не можем по никой начин тук да останем — каза Козачев; — полицията прави ноще преглед из такива места поради крадците. Трябва да повикаме стражар, като замине по улицата.

— Как ще му обясним? — попита Тотка.

— Закъснели сме и нищо…

— А ако ни попитат кои сме?

— Мъж и жена.

— А ако се усъмнят и ни заведат в участъка, па изпитат утре? — попита Тотка развълнувана.

— Чорт го зел, това е възможно — изгълча Козачев със зъбите си.

— Тогава аз съм опозорена и мене ще ме изпъдят от училището.

— Не се безпокой, защо ще се усъмнят? Какво лошо сме сторили? При това акушерките не са длъжни да бъдат светици, а да си извършват добре работата, която няма нищо с бщо с буржоазната нравственост.

Но Козачев сам разбра, че тоя софизъм не можеше да успокои девойката, и си блъскаше ума да намери изход из това мъчно и в същото време глупаво положение. Те се бяха спрели пред вратата срещу улица Леге. Уличният фенер фърляше тиха светлина към тях.

— Но ние не можем тук да спим! — каза той.

Един конен стражар се зададе на улицата. Той го извика решително. Стражарът спря.

— Моля, кажете комуто трябва, да отворят градината, че сме закъснели с жена си, без да знаем, че портите тъй рано се затварят.

Стражарът се вгледа в тях, повърна коня назад и бързо отиде към участъка. Туптенето скоро заглъхна в тъмнината.

Тотка плачеше.

— Аз съм изпъдена!

— Ужасно! — мислеше Козачев. — Сега — участък, разпитванета, поразии… Мигар да се префърлим през куклите? — Той се качи на зида, на който стоеше желязната ограда на градината, и се убеди, че тоя план е неосъществим и безумен. Внезапно из една алея към тях се зададе нисък човек с тояга и приближи.

— Кой е тук? — попита Козачев.

— Пазачът — отговори човекът.

— Ах! Пазачът! — извикаха радостно Козачев и Тотка. Помолиха го да отключи.

— Тая врата е само притворена — каза пазачът, — нея не заключваме още…

В един миг студентът и Тотка бяха на плочника. Те си отдъхнаха с облекчение.

— Да вървим сега! — каза той и фана я под мйшница и я поведе. Когато закривиха и зеха пътя към девическата гимназия, зададе се насреща конният стражар и един пеши. Двамата млади си заминаха спокойни, изгледани внимателно от пазачите на тишината.

— За нас са — пошушна Козачев.

— Как глупаво щяхме да се опозорим! — пошушна Тотка. И двамата забързаха да се отдалечат по-скоро. Сега те бяха щастливи и се притискаха нежно; Козачев сещаше на ръката си бързото туптене на Тоткиното сърце и топлината на тялото й.

На бабината Ганчовичина вратня удариха много пъти, но никой не им отвори. Подир тия безответни тропания те изгубиха надежда.

— Нарочно не отваря — пошушна Тотка; — сърдита е, тя ме предупреди, че няма да отваря след полунощ.

— Сега? — попита в недоумение Козачев. — Да идем у нас, при Кула да спиш?

Но Тотка не даде да се издума.

— Боже мой! Недей!

Потропаха пак, за сетен път.

— Тогава да идем в хотела?

— В хотела? — извика с ужас Тотка.

— Именно там е в безопасност твоята репутация. Тебе те не познават, ще минем за женени.

Тоткиното сърце туптеше. Той стискаше ръката на девойката. Стояха няколко секунди мълчаливи.

— Добре — пошушна тя.

Козачев я поведе пак и се изгубиха нататък.

Бедничко, но спретнато накичената стаичка на Тотка, една до друга с Козачевата, гледаха на изток през нечистия двор. Утром тя пропущаше през прозореца си един златен сноп слънчеви лъчи, които падаха на девическото й легло и на масата с учебниците й.

Тотка беше минала тука още на сутринта от приключението, което разказахме.

Тя бе побързала в писмо да опише на майка си тиранския характер и грубостта на баба Ганчовица, от което се принудила да й напусне къщата, и споделяше радостта си, че има годеник, един студент, момък образован и благороден.

Тя не знаеше как инък да нарече Козачева, с когото, въпреки стената, която ги делеше — за хората, живееха като женени. Подир вечеря те прекарваха свободните си часове, под заслона на нощта, в дълги уединени разходки из алеите на княз Борисова градина, деляха своите чувства и надежди под тихия шум на листата, упиваха се от думите си и въображението им рисуваше в най-обайни образи радостите на бъдащето. Често говореха за отвлечени въпроси — в нея област Тотка се чувствуваше слаба — или Козачев декламираше, пееше с лице въодушевено, с душа, препълнена от младежко вълнение, и с дълги коси, развявани по челото му.