Иван Вазов: Пейзаж

На запад, там, дето се вълнуват полегатите бърда на Вискер планина, облаците падаха до самата земя във вид на широк сноп и по влажния и студен ветрец, който идеше оттам, познаваше се, че те сипят сняг. Шосето беше пусто. Някаква тайна хубост лежеше въз тая картина, някаква поезия се рееше под това зимно небе. Хубост, поезия. Тия две думи май странно звучат, когато се вмешат в описанието на тъжния и безцветен пейзаж на зимата. Хубостта и поезията се свързват с понятието на живота, те напомнят ярките краски, празника на светлината, шума на кристалната рекичка, покойната сянка на шептящата гора, омайната тишина на лунната нощ. Но мрътвилото, отсъствието на всяко движение и звук, и топлина? Поражда ли се чувство за хубост при вида на плащаницата на мъртвеца? Чувствува ли се диханието на поезия там, дето няма ни един от елементите й? А между това в тая повяхнала зимна картина имаше толкова красота, толкова поезия! Перото на поета, четката на живописеца напразно би правили усилия да ги предадат в изкусните форми на художеството, както лесно би сторили с описанието на една радостна пролетна картина с всичкото богатство и разнообразие на шаровете и тоновете. Красотата и поезията на тоя зимен пейзаж само се чувствуваха, разбираха, вкушаваха, както красотата на една мисъл, силата на една идея…

Тая меланхолическа гледка напълно хармонираше с поетическата фикция, която от няколко деня занимаваше мислите ми. Углъбен в своята дълбока замисленост, аз вече бях наближил кантонерката, която отстои на един километър от гарата.

Влажният ветрец, който духаше откъм Вискер, донесе ситни трошици снежец; те се последваха от по-едри парцали, които безредно се закръстосваха из въздуха. Гъстите облаци се напластиха и над мене. Заедно със свечеряването и студът ставаше по-щиплив. Срещу мене се подаде една бабичка селянка. Тя беше задяната и идеше бързешката, като се подпираше на тояжка. Като се посрещнахме, аз се спрях и я поздравих.

— Дал ти бог добро — отговори тя и се спря също. Тая бабичка беше доста стара и дребна. Бремето на гърба й, което състоеше от един вид торба от халище и дрипи, се придържаше от върви, които се кръстосваха и през приведените й гърди, та по тоя начин ръцете й, костеливи и цели от жили, оставаха свободни.

— Отдека идеш, бабо? — попитах я.

Тя ми наименува едно неизвестно мене село.

— Далеко ли е?

— Ех, че отзарана, когато съмваше, съм излязла, виж… Далеко е, в планината е.

Значи, тя беше вървяла десетина часа ход и когато я срещнах, тя пак вървеше тичешката!

— Па кажи, седемдесет години имам, господине — отговори тя на питането за възрастта й, което неволно ми се натрапи.

Тя и да не обадеше това, лицето й го показваше. Боже мой, какъв дълбок, съкрушителен печат бяха оставили на тая обезжизнена физиономия годините, тежките трудове, лишенията, болестите, пренесени и изтърпени безшумно! Бръчките по това костеливо, мършаво, изгоряло, със земновидна кожа лице просичаха го с дълбоки безобразни бразди по всичките посоки; животът беше си играл по него с безпощадна жестокост; нищо човешко, добро, женствено не беше останало там; то беше една грозна маска с оттласкателното изражение на някакво животинство, изнуреност, освирепяване… „Трай, душо, черней, кожо!“ Тия страшни думи, изтръгнати иа душата на българина от вековното робство и страдания, и тегла безименни, искаше ти се да ги прочетеш по това жалко лице… Само в сивите й, с мътен и загаснал поглед очи появи се сега нещо топло, кротко, тъжно и то разся странна светлина по скотската маска на лицето.

Едно прасенце изписка някъде наблизо. Аз се озърнах.

— Какво гледаш, господине? Детето вречи — каза ми тя, като посочи бремето си.

Писъкът се повтори слаб, немощен, задушен.

— Бабо, това дете къде си понесла! Чие е? — попитах, като справедливо предполагах, че не може да бъде нейно.

— На снахата, на снахата! — каза тя с полуплачевен глас, като въздъхна; после прибави: — Видиш ли го, господине? Мало е, вчера се доби.

— Вчера? А къде го носиш?

— Носим го в София, оти умря майка му, и тя вчера… На, от тази заран съм тръгнала и варкам… Все вречи, все пищи, не е задоено още. Сираче остана.

И бабата ми разправи с разтреперан глас тъжната история в къщата си. Снаха й умряла вчера при раждането, два месеца подир смъртта на мъжа си, умрял напразно, от неизвестна болест. В цялото село, което състои от десетина челяди, не се намерила ни една „млечна“ жена да задои сирачето, което примира от глад. В къщи студено, дърва няма, вятърът помръзва месата и под съдраното халище… Сиромашия. Сега тя носи детето чак в София, за да го хариже някому. Там не познава никого освен ханджията, при когото слазя.

Читать дальше