Иван Вазов: Поколение

— Ето душата на тия малки человеци, неизпитали още бурите и мръсотиите на света, а омърсени вече: ето чудовищния багаж, с който влизат от детинството в живота — думах си дълбоко потресен, като оставях бързо тая атмосфера, преситена от миазмите на сокашко-кръчмарските сквернословия.

Отдека и кога бяха успели тия крехки създания да се напоят с тая нравствена отрова, която без съмнение проникваше в цялото им духовно същество? Тия подли мисли и чувства — защото мисли и чувства изражаваха тия думи — бяха се посели в душите им, преди да падне в тях семето на добрите понятия, на чувствата за благородство и човеческо достойнство. Ето една природа, отрано покварена, заразена от влиянието на низката среда, и накуп тъжни условия, окръжающи възпитанието у нас. Възмутителни да ги чуеш и от възрастни хора, тия срамотии в устата на децата са една чудовищност! Какви хора ще излязат от тия деца? Какви граждани и какви добродетели? Какви плодове ще дадат подобни принципи? Който знай да говори мръсно, той и мисли мръсно. Тия хлапетии — предполагам, че са чирачета, — които вече говорят толкова безсрамства без свеняване, ще могат да говорят и лъжа без колебание, ще смеят да правят и подлости с леснина, с каквато ги и произнасят. Непременно такива ще са децата, които вадят очите на малките животни, късат крилата на птичките, додето добият възможност да бъдат зли и вредоносни за хората! Чини ми се, че виждам в тях бъдащите елементи на уличната сган и на общественото купище… Или може би се лъжех в тия си зловещи заключения? Но те ми се навръзваха непобедимо сега, аз не можех други да направя! Горчивият факт не ми даваше право на илюзии… Аз вярвам, че школото ще успее да облагороди донейде тия души, но как ще се бори с живите примери извън оградата му, от които черпят порочната наука? Не ще ли остави то непокътната една утайка от смрад вдън душите на тия бъдащи членове на обществото, може би — и ръководители негови?…

Стори ми се сега, че си обяснявам присъствието на ония вулгарни чърти в нашия народен характер, които и шовинизмът не би смял да отрече; чини ми се, че си обясних и една чърта на нашия език — чърта, която ме е много озадачавала досега: извънредно богатата терминология в речника ни на думи, изражающи понятие за грозно, низко, глупаво, мръсно; служащи за инструмент на клетви, хулби, просташки нападки — при крайната бедност от народни термини, изражающи противоположните им еквиваленти!…

Аз продължих разходката си към шумака, дето се чуеше славеят. Една потребност се обади у мене, сега именно, да послушам песента му. Той чупеше гласеца си по разни начини, изтъняваше, извиваше го плавно и завършваше всяка строфа с една звънлива трел, издъхнала на висока нота.

Пленен от тая деликатна музика, аз се оставих мълчаливо да поглъщам омайната й поезия. И в звучните преливи на гласа дали не слушах вълнение на сладките чувства на любовта, на радостта и чистия химн на незлобната душа? И говореше ми тая песен на славея за нещо чисто, кротко и нечовешко. И ази чувствувах под омиротворящото й обаяние как изчезват из душата ми облаците, навеяни от вихъра на жизненото зло.

София, 18…

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5020]

Последна редакция: 2008-01-25 13:00:00