Иван Вазов: Хамалинът

— И защо? — попитах зачудено.

— За да остане пак на пътя… Но слушайте как и защо. Един ден дохожда при министъра и казва: „Господине министре, дойдох да ви поблагодаря за добрината, която имахте за мене. Вие ми дадохте службица, благодарен съм ви от душа и сърце.“

— И аз съм благодарен от вашата добросъвестна работа, господин Завоев — отговаря министърът.

— Сега се осмелих да ви помоля за една още услуга, за едно голямо благодеяние или, ако щете, за едно голямо дело на справедливост. Приимете ми оставката, господин министре, и повърнете службата на човека, комуто я отнехте.

Министърът зяпна от удивление. Останах поразен и аз.

— Ако не дойдох по-рано да ви направя тая молба — продължи Завоев, — то беше, че аз не познавах тоя човек, а го познах, познах и него, и състоянието му едвам пред една неделя, и оттогава сън не знам какво нещо е, измъчих се, господине министре, чини ми се, че съм сторил убийство. Господин Петранов, когото уволнихте, бог му дал осем дечица… Но бедност, бедност, господин министре! Каквото спестил от службата, отишло за дългове и за разноски по лекуване на баща си и на едното си момче, което лежи от осем месеца, повалено от гръбначна болест. Има двама синове на служба, но излезли лоши синове и не го поглеждат… Майката се вайка из двора като луда, децата му плачат гладни и голи… Бедност, бедност, ви казвам… Нещастният човек е отчаян… Когато срещам тоя човек на улицата, бягам… страх ме е да го срещнат очите ми… Господин министре, бъдете милостив: какво ще прави на старо време? Кой ще го пожали? Как ще изхрани тия клети деца? Разпитвах сам навсякъде, няма ли възможност да му се намери някоя службица, доде дослужи до пенсия. Никъде няма, няма и в нашето министерство празна служба, както знаете. Отстъпям му моята. Не искам да бера греха му.

Министърът се покърти дълбоко.

— Чакайте малко навън — каза му той. Разговорихме се как да постъпим. След дълги колебания министърът реши да изпълни молбата на Завоева, уволни го и назначи пак Петранова. Но той се силно заинтересува за тоя прекрасен Завоев, обеща му да му найде някаква нова длъжност в непродължително време и го изпрати обнадежден и щастлив, като му стискаше горещо ръката. За жалост, министерството падна скоро, което нещо повлече и моето уволнение, и Завоев си остана без служба. Ето го сега, от година насам работник, често без работа, надничар, хамалин. Но попитайте го съжалява ли за самопожертвуването си. Не, той работи от заран до вечер, изкарва залъка за себе и за децата си — разбирате какъв е тоя залък корав и несигурен. Но той ми каза веднъж, че сега е щастлив, че е спасил други човеци, че душата му е спокойна. Прекрасен человек, рядко сърце!

В това време Завоев се зададе с нов товар на гърба.

Обилен пот обливаше труженическото му чело, снагата гънеше под бремето, едната пола на дрипавото му сетре се развяваше от витошкия ветрец, който люшкаше в алеите листата на акациите, под сенките на които се разхождаха пременени охолни господиновци и дами в цветни облекла.

София, 14 април 1906

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Мартин Митов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5038]

Последна редакция: 2008-01-26 17:10:00