Иван Вазов - Каблешков

О, Каблешков бедни!

Тоз народ поробен

да мисли за слава не беше способен;

игото тежеше на неговий врат,

без да предизвика гордия му яд.

Той беше спокоен. С позор на челото

безропотно, хладно живейше в теглото.

Яремът му беше и родствен, и мил,

понеже се беше със него родил;

от люлката с него в живота бе тръгнал

и на труда беше като вол обръгнал.

Народът бе мирен и почти засмян,

сред робството тежко ходеше пиян,

защото теглото — и то е пиянство

и прави по-мило злото окаянство,

и разумът мъти на простий народ,

и държи го в дрямка, и прави го скот.

Той ядеше, пийше, жнеше по Петровден,

срещаше Великден, чакаше Гергьовден,

по Коледа весел колеше прасето…

А мъките бяха страшни под небето!

Тираните бесни върлуваха веч.

Полята пищяха от техния меч,

всеки ден от кърви невинни залети,

всеки ден злодейства — хабери проклети:

тук обран търговец, друг — ранили зле,

там орача кървав в нивата нашле —

някой баща беден на седем дечица —

днес пламнала плевня, утре воденица!

Обири и дъждья, грабеж, произвол!

Сюрмахът без стряха, орачът без вол

остаяха. Турчин беснееше, гладен,

властта беше глуха и съдът продаден.

И нищо по-друго. Робът беше як,

игото влачил е, ще го влачи пак.

И никоя съвест не трепваше гнявно

против туй живене и мране безславно.

И слово свободно и надеждна реч

до никой слух робски не стигаше веч.

Левски бе угаснал преди три години.

И народът спеше. Небесата сини

блещяха със трепет над робския край

и питаха бога: „Докога ще трай

таз земя в теглото и рабските звънци

позорно ще дрънкат и нашето слънце

да свети над нея, а да гледа мрак?

Докога ще дремят, о, господи благ?“

Така те мълвяха в пространството чудно.

А народът спеше, спеше непробудно.

Каблешков избухна една вечер тук

и разклати всичко като тръбен звук.

Делото се почна и думата падна

на земя из тайно за свобода гладна.

Дух един потаен навред профърча

и всякоя възраст, пол, класа, душа,

размърда, разбуди като гора спяща,

що тихият вятър внезапно разклаща.

Някой твар незнаен смъкна се тогаз,

сърцата стеснени сетиха завчас,

че стават големи и тупат по-силно

от някакво чувство велико, умилно;

и рабското иго стана изведнъж

несносно и страшно. — Всякой стана мъж!

Идеята бърже поникна, порасна

и като от изток зората прекрасна

облада душите с новия си жар…

Всякой беше бодър: як, слаб, млад и стар,

богатий и бедний под покрива сламен —

всичките горяха от същия пламен

и бързаха нещо да направят там.

От толкоз търпенье усетиха срам.

Всичко кипеше. Великото слово

на сърцата даде биене по-ново,

прежната апатйя и хладност, и сън

сега бяха треска, живот и огън.

Усилия, мисли, желания скрити,

към една се точка упътиха всите,

и преображенье внезапно стана,

и бащата смаен сина не узна.

Младежът забрави шума, веселбите

и фана да дири места по-закрити

за срещи потайни… И простий чизмар

въз стола четеше вестника със жар,

със глава подпряна, с изпуснато шило,

и друг път сърце му не бе така било.

И скромний учител във своя урок

фана да загатва за „тиранин жесток“.

и речта „свобода“ да повтаря често.

И всяко сърце и време, и место

духът на борбата изпълваше веч.

За друго тогава не ставаше реч.

Враждите престанаха и любов безкрайна

свърза в едно всички кат велика тайна;

всякой бе приятел, всякой беше брат.

Забравиха всичко, щото бе отзад:

зависти, раздори и минало мрачно;

като чрез слияне свещено и брачно,

всички се сдушиха и със веселба

решиха се вече за смърт, за борба.

Едно дело общо, едничка цел свята

вдъхваше душите, сгряваше сърцата.

Въодушевленье нечуто завчас

смая всеки разум, упи всяка свяст!

Народът живейше със чувство само.

Свободата беше пленила ума му.

Той се бе усетил изведнъж голям

и готов за бунта, и храбър, и сам;