Иван Вазов: Сантиментална разходка по Европа

Средиземно море! От мене поклон!
Тихо плувам вече в твоя небосклон,
твоят шир лазурен, простор необятен
уливат духа ми с възторг непонятен.
Ето видя вече в хоризонта син
Везувий спокойно дими кат комин.
Южното диханье кръвта ми съгрява,
на мойта фантазйя крила свежи дава.
Ето ги горите! Ето го брегът!
Красните долини разкошно цъфтят.
Под тия класични тихи небосклони
Рафаел чъртайше дивни си мадони;
тук пееше Тасо своя химн висок;
тука Данте — гений мрачен и дълбок,
посред рая земни описваше ада!
В таз земя антична, ала вечно млада,
там на един остров е героят стар
който вля в сърцата за свобода жар,
който с остра сабя и горещб слово
на Италйя даде призвание ново.
А там — в остарелий, глухи Ватикан,
стои старец мрачен — плешив истукан,
на принципи светли веч немощен враг
останка печална от рухналий мрак.

Но мойта фантазйя, лека и блудяща,
на брегове други бърже ме изважда.
Ето ме в Елада! Видя и Парнас.
(Но сега мързи ме там да слазям аз),
ето таз земица, що обезпокои
вселената нявга с богове, с герои
и с лъжи прекрасни света наводни,
и мозъци много сладко затъмни.
……………………………………………
Бърже ме отнасят леки ми крила
далеч от светата Елинска земя.

Кой е този болен, легнал при Босфорът?
Докторте не знаят какво да го сторат?
Пак за ампутацйя фащат да говорат.
Но южният вятър тласна ме напред
и към север тикна бързий ми полет.
Ето пак здрависвам Емус горделиви
и Марица синя в полята родливи
кат градина райска проснати под мен!
В песните ми тръпне техний лик засмен!
Пловдив! Пловдив! Ето трите му могили —
сред полето равно легнали камили —
и аз беден пътник, морен пилигрим,
с радост пак му гледам синкавия дим.
Ето веч пристигам в столицата наша!
Тя е пак самата! Пак е тая каша
от язици, вери и наций безчет,
от които няма ни образ, ни цвет;
със свойте лантерни, балове, венгери,
от които вечер въздухът трепери,
със свойте интриги, калове, вони,
що Марица цяла не може уми,
с мойто тихо гняздо и скромен подслон
и — мила съседка на срещний балкон.