Иван Вазов: Доктор Джан-Джан ((Фантазия-вшутявка))

Доктор Джан-Джан се качи на горния кат, в стаята си, последван от ханджията.

В стаята имаше едно желязно легло, по чаршафа на което рояци дървеници играеха кадрил; над него стената беше цяла зацапана от мъченическа кръв на тоя игрив народ.

Но тия зрелища на живот и на смърт не привлякоха вниманието на доктор Джан-Джана, цял углъбен в мрачния си замисъл.

— Какво желаете, господине? — попита учтиво ханджият, като крадешком бръсна с ръка по чаршафа.

Доктор Джан-Джан не отговори. Той ходеше развълнуван.

— Бил ли си в София, приятелю? — попита доктор Джан-Джан.

Ханджият фърли гръмоносен поглед към чаршафа, дето животът и движението пак се поднови с по-голяма сила, и отговори:

— Биле сме в София, господине, и живели сме там дори!

— Живял си? Тогава трябва да познаваш там… първите хора?

— Познаваме.

— Познаваш ли доктор Джан-Джана?

— Познавам. Познавам и доктор Цолев — той беше тая пролет тука и го водихме на водопада — ваша милост, идете, господине, на водопада, — брахме му и някакви билки… Познавам и бай Таска, дето направи хотел „Черно море“ — осемдесет хиляди лева му костува; познавам и други богаташи там…

Доктор Джан-Джан пресече тая излиятелност, която земаше застрашителни размери, и попита пак:

— Та познаваш ли доктор Джан-Джана?

— Познаваме го.

— Виждали ли сте го?

— Кой? Джан-Джана ли?

— Доктор Джан-Джан! — забеляза внушително доктор Джан-Джан, като натърти на думата доктор.

— Да! Доктор Джан-Джан!… — повтори и ханджият.

— Какъв е той?

— Тоест, не сме го виждали — замънка смутен ханджият, — но сме чували за него… И ние, като сме при гората, не сме на оня край на света, я!

— Какъв човек е той? — попита недоверчивият доктор Джан-Джан.

— Кой? Доктор Джан-Джан ли?

— Да.

— Как, голям човек! И тука — питай когото щеш — всеки го знае… И моите деца го знаят… И най-малкият, Стефан — той е в четвърто отделение сега.

На доктор Джан-Джана светна лицето от удоволствие.

— Значи — помисли си той — моята популярност е прогърмяла в това затънтено село, когато столицата ме игнорира.

Ханджият прибави:

— Лани, когато аз бях в София, той доходи и се окъпа при водопада… Тогава проби и цирея на наш Стефана.

Ханджият не забеляза свирепия поглед на госта си, защото сам фърляше такъв на чаршафа му, дето дървениците правеха митинг.

— Какво желаете още, господине?

— Желая да ме оставите сам — отговори навъсено доктор Джан-Джан.

Щом ханджият излезе, доктор Джан-Джан заключи вратата, извади с мрачна решителност из пазвата си един…

Но защо да разказвам тая трагическа история? Защо животът да бъде пълен с отчаяни борби, с злочести нравствени катастрофи, с горчиви разочарования? Неговите бурни вълни всеки ден поглъщат безброй жертви, разбити в скалите му, уморени в буйственият кипеж на яростта му!… Но аз трябва да продължавам. Повествователят, който се е наел да рисува живота, няма право да примижава пред мрачните му страни; те са необходими и за искрената правдивост на изображението му, и за пълнотата на хармонията в него — понеже няма картина без лъчи и сенки, няма драма без възторзи и страдания!…

Но да следвам настоящата.

Доктор Джан-Джан заключи вратата зад ханджият и извади из пазвата си с мрачен и злокобен вид един…

Да, извади един… молив!

И седна при масата и написа с разтреперана ръка следващата трагическа депеша:

„София, редакция вестник Народ; копие: Правдини, Нов глас, Народен страж, Пряпорец и семейство доктора Джан-Джан. Вчера доктор Джан-Джан, при разходка из Родопи, убит.

Стайков.“

Депешата щеше да се предаде утре на телеграфа. Подписът, който носеше, беше измислен.

Доктор Джан-Джан прочете дваж и триж депешата.

— Да туря ли и от какво е убит? — помисли си той. — Да туря например, че е паднал от скала в една пропаст. Не, това е много безинтересна смърт, па може да заподозрат самоубийство, а аз не желая това. Да туря: от куршум на разбойници! Такава смърт ще ме направи симпатичен, но никаква идейност, ни борба няма в нея… Ще кажат още на присмех, че куршумът е бил пуснат от ловджийска пушка срещу някой заек, а попаднал в месото на бедния Джан-Джана. Просто глупаво… най-хубаво е да бъда жертва на человешка ненавист, на адска злоба, кипнала против мене поради смелостта ми да говоря истината, да бичувам нищожеството; нека бъда паднал като изкупителна жертва на прогреса, на светлината… Ореолът на такава смърт е величествен. Но как да стане това?