Доктор Джан-Джан се качи на горния кат, в стаята си, последван от ханджията.
В стаята имаше едно желязно легло, по чаршафа на което рояци дървеници играеха кадрил; над него стената беше цяла зацапана от мъченическа кръв на тоя игрив народ.
Но тия зрелища на живот и на смърт не привлякоха вниманието на доктор Джан-Джана, цял углъбен в мрачния си замисъл.
— Какво желаете, господине? — попита учтиво ханджият, като крадешком бръсна с ръка по чаршафа.
Доктор Джан-Джан не отговори. Той ходеше развълнуван.
— Бил ли си в София, приятелю? — попита доктор Джан-Джан.
Ханджият фърли гръмоносен поглед към чаршафа, дето животът и движението пак се поднови с по-голяма сила, и отговори:
— Биле сме в София, господине, и живели сме там дори!
— Живял си? Тогава трябва да познаваш там… първите хора?
— Познаваме.
— Познаваш ли доктор Джан-Джана?
— Познавам. Познавам и доктор Цолев — той беше тая пролет тука и го водихме на водопада — ваша милост, идете, господине, на водопада, — брахме му и някакви билки… Познавам и бай Таска, дето направи хотел „Черно море“ — осемдесет хиляди лева му костува; познавам и други богаташи там…
Доктор Джан-Джан пресече тая излиятелност, която земаше застрашителни размери, и попита пак:
— Та познаваш ли доктор Джан-Джана?
— Познаваме го.
— Виждали ли сте го?
— Кой? Джан-Джана ли?
— Доктор Джан-Джан! — забеляза внушително доктор Джан-Джан, като натърти на думата доктор.
— Да! Доктор Джан-Джан!… — повтори и ханджият.
— Какъв е той?
— Тоест, не сме го виждали — замънка смутен ханджият, — но сме чували за него… И ние, като сме при гората, не сме на оня край на света, я!
— Какъв човек е той? — попита недоверчивият доктор Джан-Джан.
— Кой? Доктор Джан-Джан ли?
— Да.
— Как, голям човек! И тука — питай когото щеш — всеки го знае… И моите деца го знаят… И най-малкият, Стефан — той е в четвърто отделение сега.
На доктор Джан-Джана светна лицето от удоволствие.
— Значи — помисли си той — моята популярност е прогърмяла в това затънтено село, когато столицата ме игнорира.
Ханджият прибави:
— Лани, когато аз бях в София, той доходи и се окъпа при водопада… Тогава проби и цирея на наш Стефана.
Ханджият не забеляза свирепия поглед на госта си, защото сам фърляше такъв на чаршафа му, дето дървениците правеха митинг.
— Какво желаете още, господине?
— Желая да ме оставите сам — отговори навъсено доктор Джан-Джан.
Щом ханджият излезе, доктор Джан-Джан заключи вратата, извади с мрачна решителност из пазвата си един…
* * *
Но защо да разказвам тая трагическа история? Защо животът да бъде пълен с отчаяни борби, с злочести нравствени катастрофи, с горчиви разочарования? Неговите бурни вълни всеки ден поглъщат безброй жертви, разбити в скалите му, уморени в буйственият кипеж на яростта му!… Но аз трябва да продължавам. Повествователят, който се е наел да рисува живота, няма право да примижава пред мрачните му страни; те са необходими и за искрената правдивост на изображението му, и за пълнотата на хармонията в него — понеже няма картина без лъчи и сенки, няма драма без възторзи и страдания!…
Но да следвам настоящата.
Доктор Джан-Джан заключи вратата зад ханджият и извади из пазвата си с мрачен и злокобен вид един…
Да, извади един… молив!
И седна при масата и написа с разтреперана ръка следващата трагическа депеша:
„София, редакция вестник Народ; копие: Правдини, Нов глас, Народен страж, Пряпорец и семейство доктора Джан-Джан. Вчера доктор Джан-Джан, при разходка из Родопи, убит.
Стайков.“
Депешата щеше да се предаде утре на телеграфа. Подписът, който носеше, беше измислен.
Доктор Джан-Джан прочете дваж и триж депешата.
— Да туря ли и от какво е убит? — помисли си той. — Да туря например, че е паднал от скала в една пропаст. Не, това е много безинтересна смърт, па може да заподозрат самоубийство, а аз не желая това. Да туря: от куршум на разбойници! Такава смърт ще ме направи симпатичен, но никаква идейност, ни борба няма в нея… Ще кажат още на присмех, че куршумът е бил пуснат от ловджийска пушка срещу някой заек, а попаднал в месото на бедния Джан-Джана. Просто глупаво… най-хубаво е да бъда жертва на человешка ненавист, на адска злоба, кипнала против мене поради смелостта ми да говоря истината, да бичувам нищожеството; нека бъда паднал като изкупителна жертва на прогреса, на светлината… Ореолът на такава смърт е величествен. Но как да стане това?
Читать дальше