Иван Вазов - Балканските Ромео и Юлия

— Кога ще се пристигне най-после? — попита той.

— Като сме тръгнали — ще пристигнем — отговори тя.

— Тъй, тръгнали сме, като луди, посред зима, да ходим на гости…

— Ти знаеш, че не отиваме на гости, а за работа.

— Макар… Ти се прозяваш?

— Дрямка ме пак налегна, но това друскане оставя ли да спиш? И ти се прозяваш?

— Отиваме да сбираме ума на двама стари, и двамата упорити като арнаути… Приятна работа.

— Кажи по-добре: отиваме да направим честити двама млади.

— Имаш право… но се неприятно. Аз се питам с какви убеждения ще можем да прикротим една многогодишна умраза… Аз съм адвокат и с устата си кръвник мога да сваля от въжето, но пред сегашната мисия губя кураж.

— А аз го не губя.

— Да те видим…

Тоя полусънен, пресечен с чести прозявки разговор, ставаше в купето на втория клас между софийския адвокат Брезов и жена му Софка. Влакът фучеше из нощния мрак и сливаше шума си с бесния вой на веявицата. Ламбата от потона осветляваше отвесно с блед светлик лицата на двамата съпрузи, като оставяше сенки под очите им и под носовете им, и под прошарените големи мустаци на адвоката.

Брезов, човек петдесетгодишен, с уморена, добряшка физиономия, в бръчките на която се четяха грижите на един живот нетекъл по масло, се мъчеше да заспи на канапето, опирайки глава в ъгъла, с крака прострени, цял тръскан и разклащан от друскавото движение на вагона.

Съпругата му, жена жива, речовита, между две възрасти, с лице дебелко, закръглено, с остатки от прежна хубост, в което блещяха две хитри очи — когато ги отваряше, се опитваше тоже да заспи на срещното канапе, седешком, свита в шала си, но също безуспешно.

Те бяха само двамата в купето.

Брезов пак отвори очите си и като видя, че и тя гледа, той се поизправи и каза:

— Софке, дойде ми едно нещо на ума, като мислех за нашите двама дъртаци.

— Какво?

— Бях чел една история, ама съща като тяхната.

— Каква история? — попита лениво жена му.

— А бе от един списател — как го викаха?

Брезов се силеше да си науми нещо, което беше чел преди двайсетина години, като си натискаше с ръка челото и веждата, и няколко време стоя в това положение.

— Е, кой и да е… Та каква история? — попита Софка, като се прозина с дълга дремлива въздишка.

— Тоя писател разказва за две такива фамилии… Как ги викаха?

И той пак си натисна челото, замислен.

— Както са ги викали! Е, та какво?

— Забравих ги… Нейсе… Та тия две фамилии се мразили, ама как се мразили — ужасно, и от дълги години… А пък щерката от едната фамилия и синът от другата се обичали, ама как — умирали един за друг… Как ги, как ги викаха?

— Остави ги. Кажи най-после ожениха ли се? — попита нетърпеливо жена му.

— Къде!… Тоест, ожениха се, ама…

— Слава богу, и нашите ще се оженят, каквото и да пречат дъртите. Любов хатър не знае… Нали има дума: „За брата до вода, за либе през вода.“

— Ах, сетих се: викаха ги тие фамилии: Монте… Монте… Монте… лукови и Куку… куку… — мъчеше се Брезов да налучи имената на бащите на Ромео и Юлия.

— И ти си ги учил на рашето като мене! — каза Софка, прозина се енергически, тегли шала въз гърдите си и си опря главата о стената, примижала и неподвижна.

Мъжът напусна безнадеждно шекспировските възпоминания и пак си опря главата за дрямка.

Трепливият светлик на ламбата светеше въз лицата им.

Навън виеше фъртуната.

Брезов отвори пак очи и видя, че Софка гледа.

— Искам да заспя, ама се тая мисъл ме мъчи — каза той.

— Коя мисъл?

— Дето приказвахме.

— Много ти трябват сега Луковците и Кукувците… Я спи.

— Не бе, за нашите…

— За нашите? Какво ще му мислиш? Ще идем там, ще направим годежа и свършено.

— Така лесно?

— Че какво? Убийство няма помежду им я?

— Да, но има оскръбление…

— И какво има от едно: циганин? Толкова ли е страшно?

— Но на, хаджият се докачил и от петнайсет години не си приказват с дяда Давидка.

— Е, защо се докача? Той циганин ли е?

Брезов клюмна с глава значително.

— Докачително е, де… Помисли си, че тебе рекоха: циганка…

— Няма да се докача.

— Няма да се докачиш?

— Няма.

— Как тъй?

— Защото знам, че не съм циганка, а съм от първите госпожи в София. И оная, която ме нарече така, знае, че това не е истина… пък аз мога да й счупя устата.

— Видиш ли, че се сърдиш… — усмихна се мъжът й. — Да кажем, че хаджи Васил има право да се счита обиден и затова се противи на сватовщината с баща ти… Но баща ти от какво се гневи на него, та не иска да даде Анастасийка на сина му?