Иван Вазов - Пред Пирот (Възпоминания от Сръбско-българската война)

Нашите другари се отдалечаваха вече храбро към Цариброд начело с министра; но нашият файтон, претоварен с тежките каси, бе затънал в една нива и не можеше да се помръдне. Да изфърлим касите, считахме престъпно, а да пътуваме с тях не можехме! Едва с много мъка и молби убедихме войниците да ги приемат и претоварят на волските кола и ние тогава можахме да се замъкнем назад. Заедно с нас се зазавръща, в една голяма разбърканост, и обозът. Викове, скърцане, трошене на колелета, мучене на изплашени волове, щуране на войници, смутня невъобразима! А топовете сè гърмяха.

Това беше пиротската изненада!

Да би бил неприятелят по-смел, да излезеше из окопите си и да ни нападнеше — тая паника би се превърнала на катастрофа, една катастрофа, в която би се погребала славата на Сливница и войската ни!

Нека разправят историците на тая война по какво непростително нехайство на разузнавателната служба, по каква престъпна слепота беше се измамила нашата войска, вървейки по това открито поле в сгъстени редове, почти в церемониален марш, пред тайно насочените деветдесет неприятелски топове, беше се вмъкнала в тая примка и тя, и княз, и изходът на войната!

Българският бог обаче бдеше над България. Неприятелят не се ползува от грешките ни и остана в позициите си, той се задоволи само да ни причини вреди в човешки жертви, повече отколкото дадохме при самата Сливница!… Подир първото смайване и смущение нашата войска се съвзе и даде юнашки отпор на сърбите: нашите батареи направиха да млъкнат сръбските.

Тия обстоятелства по-после узнахме, а тогава, напредвайки позорно към Суков мост, мислехме, че се е случила една страшна непоправима беда с храбрата ни войска, в редовете на която бяха и мои двама братя…

Притъмняло вече беше, когато наближихме Суков мост. Гърмежите бяха отдавна престанали. Рогът на бледата месечина се подаде над кръгозора. Зад нас остаяше всичката българска войска в един дълбок мрак, а гробната тишина, която се въцари в пиротско поле, беше твърде зловеща и страшна… Нашите български сърца примираха от безпокойство и мъка, защото предполагахме, че се е случило зад нас нещо ужасно…

Когато по едно време пак се извърнахме неволно назад, къде Пирот се чу един заглушителен пукот и веднага един грамаден и висок стълб от пламъци се възнесе в тъмното небе. Няколко секунди тоя огнен стълб осветляваше въздуха и околните бърда, като заслепяваше очите ни с едно злокобно, адско сияние, което ни направи да потреперим от ужас: дали тия адски и коварни пламъци не поглъщаха стотини наши братя?

Пламъците се изгубиха и пак се въдвори дълбокия мрак.

Ние пристигнахме посреднощ в Цариброд сломени физически и нравствено…

Сутринта узнахме с облекчено сърце от какво били тия пламъци: сърбите подпалили старата пиротска крепост с джепането, за да не падне в неприятелски ръце, като видели, че не ще одържат Пирот пред нашия натиск.

Пирот действително падна още същия ден (15 ноември) в наша власт и г. Вацов от Цариброд се повърна да завземе кметската си длъжност…

София, 1900

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/4203)

Последна редакция: 2007-11-17 00:00:00