Иван Вазов - Прощъпалник

— Извинете, Мартинов беше полезен със своята литературна деятелност — каза Врачевски.

— Кому беше полезен?

— На обществото… на народа, в духовно отношение, разбира се.

— Защо тогава не живее?

— Защото у нас перото не може да храни, книжната търговия няма пазар.

— Щом няма пазар една стока, то значи, че тя се не дири, че не трябва. Повтарям ви, той е глупец и ненужен човек и на себе си трябва да се сърди само.

— Непрактичен, но не глупец — възрази майорът.

— Глупец. Позволете ми: какъв бихте ме нарекли, ако вместо да правех търговия с жито и пашкули, аз изнасям на тържището гладки валчести камъчета, извадени из дъното на Искъра? Може би тия камъчета подир сто години да потрябват за нещо някому и да добият цена, но сега с тях аз ще мога да постигна едно нещо: да умра от глад или от отрова като негова милост, без да имам право някого да обвинявам. Тъй ли?

— Имаш право, кумче! — потвърди поп Сребро. — Хай наздраве, да е жив наследникът! — и той изпи чашката с бенедиктин, що поднасяше слугинята.

С изключение на майорът и Врачевски, всички се съгласиха много или малко с практическите възгледи на Аргирова. Майорът възрази нещо, но слабо, чувствувайки правотата на студената му логика.

— У нас, бай Грудов, писателска слава и сит корем не могат да вървят заедно — заключи Врачевски.

— Богат ли си — славен си, беден ли си — лови звезди от небето — вятър — добави докторът.

— Ако забележа, че някое от децата ми ламти за тоя гладен занаят, ще счета, че това е едно проклятие божие — каза Аргиров. — Ако не ще бащиното си поприще — нека стане чиновник, адвокатин, доктор, орач, буклукчия, но само писател — да е просто…

И попът се съгласи с Аргирова.

— Аз имам две дъщери за женене — каза той, — но двесте да имах и в светът един ерген, пак нямаше да му ги дам, ако беше календарджия.

Никифоров, който се завърна из другата стая и зачу последните попови думи, каза:

— Дядо попе, твоите мисли са малко ръждиви, нашето отечество има хиляди души като тебе и като мене, ние ще живеем и ще умрем, без да оставим някакви следи. Славните хора са редки и колкото повече ги има един народ, толкова по е той напреднал и честит. Мартинов наистина е беден, но той е гордост за нас и само хора, които не разбират от високото и идеалното, могат да съдят тъй лекомислено, както прави светинята ти… Славата не се купува с пари, поетът е нещо рядко и високо…

Поп Сребро се ухили и каза:

— Нека тя бъде за другите — славата до нас да не дохажда… такава баснаджийска слава с глад.

— Ех, дядо попе, не отбираш… затова не цениш такива хора.

— Ти белким би искал твоя Николчо да стане поет, да се слави и мре от глад?

Влезе шуреят на Никифорова, който се вслуша в разговорът, па троснато каза:

— А бе не поетът Мартинов, а се отровил някой си Мартинов бакалин.

— Ах! — извикаха всичките.

— Някой си Мартинов от Ючбунар: самоубил се, че имал дългове, та му продали къщата — добави новият гост.

Домакинята влезна в салона със засмяно лице, носейки на ръце Николча.

— Ето го, гълъбчето!

Настана общ възторг. Загалиха, замилуваха, зацелуваха по надутите бузки, по гойните меки ръчици детето. Дядовите попови мустаци го ободоха, то навъси чело, дигна накриво вежди и изплака, веднага утешено от майчината си цалувка, от която се разцъфтя ясна усмивка по нежното му бузесто личице и сини херувимски очици.

— Николчо!

— Колчо!

— Колинка!

— Коле!

— Коко!

И галените имена с безбройните драгостни изявления на любов се сипеха върху здравото дете, което сбра сега всичките погледи и сърца. Донесоха му количката с кончето, да я тика напред по паркета, вървейки по тоя начин опряно на нея. Когато то видя елхата, то извика хлъцнало от радост, остави колцата и самостоятелно закрачи към вълшебното дърво с прострени ръчички към висящите богатства на него. Присъствието на това драголюбно и нежно същество тук разля чаровна радост, след одевешния невесел разговор на събранието, и победоносно завоюва вниманията и умовете, и очите, които се не насищаха да му се очудват и радват.

Баба попадия направи с уста движение, като че го заплюва:

— Грозотнико! — каза тя с намусено от сияюща усмивка чело.

— Параскевке, отнеси Коленцето оттатък, нареди прощъпалника — заповяда Никифоров и като се обърна към присъствующите, той каза тържествено:

— Господа, този стар български обичай е един от най-хубавите наши обичаи и аз държа за него. Но той особено е важен за мене, защото, да ви се изповядам: аз съм малко суеверен: вярвам онова, което предскаже прощъпалника за бъдащето на детето.