Таня Николова - Толкоз (Лирика)

ти си зает утре

другият е свободен

онзи ще

а аз съм просто пияна в 23.40

и наближавам 40

трябва ми плът

трябва ми кръв

за да е топла снагата

за да са бели бедрата

а очите

очите са погубени

очите са прокудени

далеч

при тебе при него при онзи

защото трябва й някой

на снагата бялата

в 23.40

тая тревожност ще ме довърши

защо защо защо защо

съм неспособна да се радвам

имам толкова поводи, които да компенсират

липсата на аплодисменти

студена ракия, салатка

тишина за да мисля

децата, мъжът

но

семейството не може да компенсира работата

нищо не може да компенсира чувството за

значимост

нищо

нищо

нищо

нищо

навярно съм аз

и ако можех с омраза да взривя света

смятайте че съм го направила!

опит за амнезия

неуспешен

опит за самоубийство

също

„стига вече опити!“ — каза опитът

и изтри надеждата за промяна

сега

с частична амнезия

и частично жива

помня само болката

и че я няма

онази

Таня

време е да се погрижа за себе си

и да си намеря любовник

от онези младите дългокосите

с любопитни ръце и безгрижни сърца

дето нямат пет лева в джоба

но ще се пръснат от планове

за бъдещето за любовта

и за още нещо дето не знаят какво е

и аз не знам но няма да им казвам

те търсят те чакат от мен отговори

ще им измисля някакви

децата обичат приказки

а възрастните обичат децата

просто е

като дишане с инхалатор

на вкопчен в живота

мъртвец

без отговори

или може би само с един

време е

винаги е време за живот

Въргалям се в чуждите думи

и по катрана на суетата лепнат

перушини, пирони, огризки

хляб и фекалии.

Ставам видима в огледалото.

Факт.

Чучелото не е красиво, но е с мисия —

придава форма на празнотата.

нямам вече илюзии

мислите ми са постни като постна манджа

гълтам и съм сита за кратко

после пак гълтам

оздравявам и провиждам

времето минава нямам минало

това съм аз

момичето което гони вятъра защото бяга

щастието го дърпа за полата но то пак бяга

ще спра ще се обърна

нека падна

да усетя земята

тя е дъхава и топла

нека ме погалят тревите

горе е студено

синева самотна без ръце и устни

гробище за звезди

къде са дърветата и цветята, страшното море?

пускам си телевизора!

и теб пускам ветре да си вървиш

всяка истинска жена си има мъж

не слънце

все по-малко се страхувам

все по-малко

не съм свикнала да е толкова лесно

и все очаквам лошото

но ти знаеш, че аз знам

и аз знам, че ти знаеш

и няма какво да изясняваме

или да се оправдаваме

нека нещата се случват

или не се случват

както дойде

каквото донесе реката

аз те обичам непрекъснато

късчетата срещи само правят осезаемо времето

гуш, топло гуш

спи ми се и ми рошиш косата

господи, колко ми е спокойно!

не може да е истина

не може да е истина…

ще ме изгонят от работа скоро

и ме е страх

и не мога, не мога, не мога

да си сбера мислите

пустите

дето все по сайтове бродят

по стихове и по поети

и не искат в кошара

проклетите

да ги доя, да ги стрижа

за господаря

и за хляба

твоята кухня, мила,

е моят аеродрум

летя, летя

вино, сирене и музика

ах, каква музика!

вълшебно е от лекота

и в гравитацията има свобода

но ти знаеш, мила,

с теб летя

не знам какво искам, по дяволите

по-точно знам, но така не може

искам нищо да не се промени

а всичко да е различно

да, но безплатен обяд няма

а и пълно щастие също

затова мразя изборите

и бягам

като муха без глава

премерено безразсъдно

от едно безумие в друго

отвътре навън отвън вътре

от мен до теб от теб до него

от мен до вас от тях до нас

тик-так тик-так тик-так тик-так

дори не тъжа

света се върти

никой съм аз

никой си ти

така е добре

така не боли

никой до никой

не се доближи

не зная ти кой си

всичко кръжи

нищо не виждам

мен виждаш ли ти

тик-так тик-так летя летя

от мен до вас от теб до нас

летяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяя!

ще спра! ще спра! ще спра! ще спра!

къде и как?

не сега, не сега…