Бранислав Нушич - Следствена комисия

— Че откъде накъде вторият чорап чак в третата стая? Ти виждал ли си и чувал ли си някакво живо същество да събува единия чорап в едната стая, а другия — в третата стая? О, Господи Боже, какво ли ще доживея и какво ли ще патя в тази къща! — Недей, дъще да се сърдиш — утешава я майката — за какво ти са били тогава баните! — Че и аз се питам, защо ми бяха тия бани! Изхарчих толкова пари, трепах се дотам по влаковете като истинска мъченица, а сега — дойдох тук да се изям! — А къде е снимката ти от тази маса? — прекъсва я тъщата. — Върно, къде е, бе, моята снимка? — стъписва се жената. — Че тук е, сигурно. — За какво ти е било нужно да махваш моята фотография? Да, да, много хубави работи, много хубави работи! Човекът останал сам вкъщи и махнал фотографията на жена си. Вероятно е пречила на някого. — Тука е, бе, тука е, паднала е — извиква радостно Милуш, след като намира фотографията. — Я виж, я виж — прибавя тъщата, която през това време продължава да тършува из стаите — я виж, я виж, та нашият зет е бил много пестелив. За един месец не е изхарчил и четвърт от свещта.

Вследствие на това откритие на тъщата, цялата следствена комисия се събира около нощното шкафче. — Че разбира се, не е палил свещта и пет пъти дори! Ти сигурно си се прибирал вкъщи в зори и не ти е била нужна свещ. — Не, идвах си навреме — отговаря обвиняемият. — Тогава защо свещта стои още почти цяла? — Ами … не зная … аз я палех, но не съм чел, гореше само докато се съблека. — Чакай, чакай, ето тук кибрита на нощното долапче, ще преброя колко клечки си изхарчил за палене на свещта. Една, две, три, четири… всичко единадесет клечки. Ето толкова пъти си запалил свещта, а дванадесет нощи не си се прибирал в къщи или си се прибирал в зори. — Не, всяка вечер палих свещ. — Че къде са тогава клечките от кибрита? — Не зная. — Как да не знаеш? — Така, не зная… сигурно съм ги употребил. — Ами, как употребил? За какво могат изгорени клечки да се употребяват? — Ами, че …… за чоплене на зъбите, например. — Е, зетко — прекъсва го тъщата — аз няма да се бъркам във Вашите домашни работи, не ме засягат. Но това, с чопленето на зъбите, явно е, че го измисли. — Изобщо много е смутен и отговаря много съмнително. Ето, например, нито дума не можа да ми кажеш, защо моите чехли не бяха на мястото си. Ти не си могъл да ги употребяващ, защото това са женски чехли и освен това ти си имаш свои собствени. Тогава, откъде накъде единият мой чехъл лежи под печката, а другият под нощното шкафче? — Не зная. — Слушай, ако някой изобщо е навличал тези чехли, да знаеш, че аз ще ти ги навлека на главата. — Кой ще ги навлича — отговаря скромно нещастния Милуш. — Е, тогава защо не са на мястото си? — Не зная, сигурно котето си е играло с тях. — Брей! — писва жената — откъде пък сега измисли котето и откъде накъде на това изгладняло коте ще му дойде наум да си играе?

И така, това следствие продължава, докато на нещастния Милуш не му идва до гуша, взема шапката си, нахлупва я на главата и избягва от къщи.

Но това нищо няма да му помогне. Ще се върне той довечера, а до тогава следствената комисия ще продължи своята работа. До тогава ще бъдат преброени долните дрехи и ще се установи, че липсват най-хубавите нощни кърпички. До тогава ще се разбере, че е счупена една чашка, че един комбинезон на жената е измачкан, като че ли е бил обличан, да тогава ще… е, до тогава, какво искаш повече?

© Бранислав Нушич

Бранислав Нушић

Източник: Неизвестен

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3827]

Последна редакция: 2007-11-09 08:00:00