Ричард Бах - Едно

На съседната маса седеше една виетнамка, признателна на любезната, жестока, омразна, обичаща Америка, горда с двете си дъщери, положително много старателни и отлични в колежа си. Ние я разбирахме и се гордеехме с нея и с всичко, което бе направила, за да превърне надеждите им в реалност.

Отсреща четирима тийнейджъри се смееха високо и се потупваха един друг, като не забелязваха никого другиго освен себе си, но се мъчеха да привлекат вниманието, без да съзнават защо. Тази смутна, мъчителна възраст от собствения ни живот откликна в сърцата ни с мигновено съчувствие.

Там пък един младеж зубреше за изпити. Забравил всичко, освен страниците пред себе си, той следеше с молив редовете. Сигурно знаеше, че никога повече няма да му потрябва ъгъла, под който се пречупва светлината, но същевременно знаеше, че важното е пътя, всяка стъпка, измината по него, имате значение. И ние също го знаехме.

В ъгловото сепаре белокоса, скромно облечена двойка си говореше тихичко. Толкова неща имаме да си спомняме от всичко, което сме правили през живота си, толкова топло чувство с да съзнаваш, че си правил най-доброто, което умееш, и да градиш планове за бъдещето, каквито никой друг не може да измисли.

— Какво странно чувство — казах аз.

— Нали? — каза тя. — Случвало ли ти се е друг път?

При някои изживявания „извън тялото“, помислих си аз, съм стигал до някакво космическо единение. Но никога не ми се бе случвало да се чувствам едно цяло с хора, когато съм в напълно будно състояние, седнал в ресторант.

— Не като сега — казах аз. — Мисля, че не.

Бликнаха спомени от толкова отдавна, колкото изобщо можех да си спомня, ефирни нишки, свързващи с когото и да било другиго, те просто подчертаваха това, което само изглеждаше да е разлики между нас.

Едно цяло, бе казала Пай. Трудно е да критикуваме, трудно е да съдим, когато самите ние сме в лъча на прожектора. Но пък щом вече разбираме, на нас не ни е нужно да осъждаме.

Едно. Не бяха ли това не непознати, а децата, които ние сме били, или мъдрите души, които тепърва ни предстои да бъдем? Едно средоточие от лично, очаквателно любопитство ни свързва един с друг, безсловесна, спокойна радост от силата ни да изграждаме животи, приключения и копнежи за знание.

Едно. Всички тези хора и градът не са ли и те ние? Неизвестни и суперзвезди, наркотрафиканти и полицаи, адвокати, терористи и музиканти?

Докато разговаряхме, не ни напускаше това спокойно усещане за единство. Това не е някакво знание, което идва и си отива, помислих аз, а съзнанието за него. Това, което виждаме, е нашето собствено съзнание и когато то се издигне на по-високо ниво, колко се изменя всичко около нас! Всички ние на този свят сме отражения, ние сме живи огледала един на друг.

— Струва ми се, че ни се случи нещо много по-голямо, отколкото осъзнаваме — каза Лесли.

— Имам чувство, че нашият трамвай се търкаля по милион разклонения — казах аз, — и ние наблюдаваме как релсите под нас се сменят. Къде ще излезем накрая, накъде сме се устремили?

Докато седяхме, потънали в разговор, навън се смрачи. Чувствахме се като влюбени, които са се срещнали отново в рая — бяхме същите, които винаги сме били, но сега бяхме надникнали в това, което сме били по-рано, видели бяхме какво може да се случи в животи, които тепърва ще изживяваме.

Накрая си тръгнахме от ресторанта. Прегърнати, ние навлязохме в нощта и в града. Автомобили бързаха по улиците на юго-север-изток-запад; едно момче на скейтборд грациозно закръжи с голяма скорост около нас, колелата му ревяха; млада двойка се зададе срещу нас в безмълвен захлас, плътно прегърнати; всички ние по нашия път към тозчасния, тазвечершния, тозиживотния ни избор.

На следващата сутрин в 8:45 часа ние завихме в три-лентовия път към билото на едно възвишение и навлязохме в голям паркинг-градина — място за автомобили сред цветя. Тръгнахме по една от многото пътеки към залата за конференции, заобиколени от море жълти нарциси, лалета и зюмбюли, сред тях просветваха дребни сребристи цветчета, във въздуха се носеха нежни аромати. Наистина Спринг Хил!

Вече в сградата, пред нас се разкри просторна зала, цялата в прозорци, откриващи гледка към морето. Във водата долу танцуваше слънчева светлина и хвърляше слънчеви зайчета по тавана.

Два реда столове бяха подредени в широк полукръг в залата, между тях — широка пътека. Пред столовете имаше невисок подиум, три зелени дъски за писане и микрофон на сребърна поставка.