Робин Хоб - Тронът

Сърцето ми изстина.

— Какво искаш да кажеш? Да не ти се е явило видение за Рибарски бряг?

Той поклати глава.

— Не видение, не. Кошмар, по-страшен от обикновено. Когато Кетъл ме намери и ме събуди, имах чувството, че изобщо не съм спал, а часове наред съм бягал, за да си спася живота. — Шутът отново бавно поклати глава, разтърка очи и се прозя. — Дори не си спомням как съм легнал и съм заспал на открито. Но те ме намериха там.

— Трябваше да се сетя, че ти е зле. Ти беше до горещия извор и ми говореше за Моли и… разни неща. После изведнъж легна и заспа. Мислех, че ми се подиграваш.

Шутът се прозя.

— Изобщо не си спомням да съм те търсил. — После внезапно подуши въздуха. — Не спомена ли нещо за печено месо?

Кимнах.

— С вълка хванахме козле. Младо е и би трябвало да е крехко.

— Толкова съм гладен, че мога да изям и стари обувки — заяви шутът, отметна одеялото си и излезе от шатрата. Последвах го.

От дни не бяхме вечеряли така. Шутът изглеждаше уморен и замислен, но беше зарязал хапливия си хумор. Макар и не крехко като агнешко, месото беше вкусно. Нощни очи се сви до Кетрикен и остана с нея на пост, докато аз се вмъкнах под завивките.

Почти бях очаквал шутът да е бодър, след като бе проспал почти целия следобед. Той обаче пръв си легна и дълбоко заспа преди дори да успея да си събуя ботушите. Кетъл подреди играта и ми постави проблем. Легнах, за да се опитам да си почина, докато старицата бдеше над мен.

Но тази нощ не успях много да спя. Едва бях задрямал, когато шутът започна да трепери ида хленчи насън. Дори Нощни очи пъхна муцуна в шатрата, за да види какво става. Кетъл трябваше няколко пъти да го разтърси, за да го събуди, но когато той отново заспа, се повтори същото. Този път аз се пресегнах да го събудя. Ала когато докоснах рамото му, за миг споделих нощния му ужас.

— Събуди се, шуте! — Извиках му и сякаш в отговор на заповедта ми, той рязко седна на одеялото.

— Пусни ме, пусни ме! — Отчаяно изкрещя шутът. После се огледа и като видя, че никой не го държи, се отпусна.

— Какво сънуваше — попитах го.

Той се замисли, после поклати глава.

— Нищо ми няма. — Треперливо поемане на дъх. — Но се боя, че пак ме очаква, ако затворя очи. Ще проверя дали Кетрикен не иска компания. Предпочитам да стоя буден, отколкото да се срещна с… с онова, с което се срещам в сънищата си.

Гледах го, докато ставаше да излезе. После затворих очи. Открих я, бледа като лъскава сребърна нишка. Помежду ни имаше връзка на Умението.

„О! Това ли било?“ — удиви се вълкът.

„Усещаш ли я?“

„Само понякога. Същата като между вас с Искрен.“

„Само че по-слаба.“

„По-слаба ли? Едва ли. — Нощни очи се замисли. — Не е по-слаба, братко. Но е различна. По-скоро прилича на осезателно обвързване, отколкото на връзка на Умението.“

Шутът, който тъкмо излизаше от шатрата, се намръщи и погледна вълка.

„Виждаш ли? — попита Нощни очи. — Той ме усеща. Не ясно, но ме усеща. Здравей, шуте. Сърбят ме ушите.“

Шутът внезапно се наведе и почеса вълка зад ушите.

След три дни стигнахме до каменоломната. Три дни бяхме пътували при изненадващо горещо време. Във въздуха ухаеше на разтварящи се листа и цветя, ехтяха птичи песни и бръмчене на насекоми. Животът от двете страни на пътя разцъфваше. Никога не бях осъзнавал повече, че съм жив. Шутът не бе споменал нищо повече за предсказанието си. За което му бях благодарен. Бях установил, че Нощни очи е прав. Беше достатъчно трудно да го знаеш. Нямах намерение да мисля за това.