Робин Хоб - Тронът

Старицата изсумтя.

— Предателството не е нищо ново за котериите. Но обикновено, когато израствали в Умението, хората все повече се пристрастявали към него. И накрая то ги призовавало. Ако бил достатъчно силен, човек оцелявал в пътуването по този път. Иначе умирал.

— А когато успявал? — Попитах аз.

Кетъл ме измери с поглед, ала не отговори.

— Докъде води този път? Кой го е създал?

— Искрен — накрая тихо отвърна тя. — Води при Искрен. Двамата с теб няма нужда да знаем повече.

— Но ти знаеш още нещо — обвиних я аз. — Аз също. Той води при източника на цялото Умение.

Очите й станаха загрижени, после непроницаеми.

— Нищо не зная — кисело заяви старицата. — Подозирам някои неща и съм чувала много полуистини. Легенди, пророчества, слухове. Само тях зная.

— И откъде ги знаеш — настоях аз.

Кетъл се обърна към мен.

— Обречена съм да ги зная. Както и ти.

И не пожела да каже нито дума повече. Вместо това нареди въображаемата игра и ме попита какви ходове ще направя, ако имам черно, червено или бяло камъче. Опитах се да се съсредоточа върху задачите, като знаех, че ми ги поставя, за да се съсредоточавам. Но да не обръщаш внимание на силата на Умението на този път бе като да пренебрегваш силен вятър или ледена вода. Това не ги караше да изчезнат. Докато обсъждахме стратегията на играта, се удивлявах на начина си на мислене и ми се струваше, че той изобщо не е мой, а на друг, с когото по някакъв начин съм свързан. Макар че можех да си представям подредените камъчета, продължавах да чувам безбройните гласове, шепнещи някъде в главата ми.

Пътят продължаваше все нагоре. Планинският склон се издигаше почти отвесно от лявата ни страна и стръмно се спускаше отдясно. Пътят минаваше по маршрут, по който никой нормален строител не би го прокарал. Повечето търговски пътища лъкатушеха между върхове и използваха проходите. Този прорязваше склона и ни издигаше все по-нависоко. Привечер бяхме изостанали далеч зад другите. Нощни очи изтича пред нас и се върна, за да ни съобщи, че са стигнали до широко равно място и че в момента опъват шатрата. С настъпването на нощта планинските ветрове се усилиха. С наслада си мислех за топлина и почивка и убедих Кетъл да се опита да побърза.

— Аз ли — попита тя. — Ти ме бавиш. Хайде, ускори ход.

Последният преход преди отдих винаги изглежда най-дълъг. Така винаги са ми казвали бъкипските ратници. Ала тази вечер ми се струваше, че газим в студен сироп, толкова ми тежаха краката. Постоянно спирах. На няколко пъти Кетъл ме дърпа за ръката и ми казваше да продължа. Дори когато видяхме осветената шатра, не можех да се насиля да побързам. Като в трескав сън очите ми приближаваха шатрата към мен и после отново я отдалечаваха. Наоколо шепнеха множества. Нощта замъгляваше зрението ми. Трябваше да примижавам, за да виждам от студения вятър. Покрай нас по пътя се изливаха тълпи, натоварени магарета, смеещи се момичета, понесли кошници с пъстри прежди. Обърнах се да погледна един търговец на камбанки. Той носеше рамка високо на рамото си и от нея висяха и пееха десетки пиринчени звънци с всевъзможна форма и звук. Дръпнах Кетъл, за да й го посоча, но тя само стисна ръката ми като в менгеме и ме затегли нататък. Покрай нас мина едно момче — отиваше в селото долу с кошница планински цветя. Уханието им бе опияняващо. Отскубнах се от ръката на Кетъл. Забързах след него, за да купя няколко за свещите на Моли.

— Помогнете ми! — Извика Кетъл. Обърнах се, за да видя какво става, ала тя не беше до мен. Не успях да я открия в навалицата.

— Кетъл — извиках. Погледнах назад, ала се сетих, че така ще изпусна продавача на цветя. — Почакай — опитах се да го спра.

— Той се отдалечава — отново извика Кетъл и в гласа й долових страх и отчаяние.

Нощни очи ненадейно ме блъсна изотзад, като стовари предните си лапи върху плещите ми. Тежестта и скоростта му ме повалиха по очи върху тънката снежна покривка. Въпреки ръкавиците одрах дланите си и болката в коленете ми бе като огън.

— Идиот — изсумтях му аз и се опитах да се изправя, но той ме захапа за глезена и ме издърпа на пътя. Успях да хвърля поглед към бездната долу. Болката и удивлението ми накараха нощта да утихне и всички хора да изчезнат. Останахме само ние с вълка.

— Нощни очи — викнах. — Пусни ме!

Вместо това той захапа китката ми и ме изтегли от ръба на пътя. Не бях знаел, че има такава сила, или по-скоро никога не бях предполагал, че ще я използва срещу мен. Немощно замахнах към него, като не преставах да викам и да се опитвам да се изправя. Усещах, че по китката ми се стича кръв.