Робин Хоб: Съдбата на Шута

— Не съм никакъв „милорд“, момко. Аз съм Том Беджърлок, войник от гвардията на кралицата. Можеш да се обръщаш към мен с майстор Беджърлок, а аз ще те наричам Пъргав. Става ли?

Той примигна два пъти и кимна. И веднага се усети, че така не бива.

— Да, господине. Майстор Беджърлок.

— Добре тогава. Пъргав, знаеш ли защо те пратиха при мен?

Той прехапа бързо два пъти горната си устна, пое дълбоко дъх и заговори със сведен поглед.

— Предполагам, че съм разсърдил някого. — Вдигна очи към мен. — Но не знам какво съм направил, нито на кого. — И добави почти предизвикателно: — Аз съм си такъв, какъвто съм. Ако е заради това, че съм Осезаващ, не е честно. Кралицата каза, че моята магия не бива да е повод да ме третират по различен начин.

Дъхът ми секна. Сякаш баща му ме гледаше от тези черни очи. Безкомпромисната честност и твърдата решимост да говори истината бе типична за Бърич. И същевременно в бързия му и рязък отговор долових невъздържаността на Моли. За миг изгубих дар слово.

Момчето прие мълчанието ми за неодобрение и отново сведе поглед. Но раменете му бяха все така изправени; не мислеше, че е извършил нещо нередно, и нямаше намерение да се разкайва за каквото и да било, докато не се провини.

— Не си разсърдил никого, Пъргав. И ще откриеш, че за някои хора в Бъкип Осезанието ти няма никакво значение. Не затова те отделихме от останалите деца. Направихме го за твое добро. Грамотността ти надминава тази на връстниците ти. Но не искахме и да те слагаме в група от по-големи от теб. Освен това бе решено, че ще ти е от полза и да се научиш да боравиш с бойна секира. Мисля, че именно затова ме натовариха да бъда твой наставник.

Той рязко вдигна глава и ме погледна смаяно.

— Бойна секира ли?

Кимнах, както на него, така и на себе си. Сенч отново бе започнал със старите си номера. Явно никой не бе питал момчето дали проявява интерес да се научи да борави с подобно оръжие. Насилих се да се усмихна.

— Определено бойна секира. Войниците в Бъкип си спомнят, че баща ти е бил истински майстор с нея. И тъй като си наследил телосложението и външността му, изглежда напълно естествено неговото предпочитано оръжие да стане и твое.

— Изобщо не приличам на баща си. Господине.

Едва не се разсмях на глас — не от радост, а защото точно в този момент момчето най-много приличаше на Бърич. Беше странно да гледам надолу към някой, който ме гледа намръщено с тези черни очи. Но подобно отношение към момче на неговата възраст не бе подобаващо и затова отговорих хладно.

— Приличаш достатъчно, поне според преценката на кралицата и на съветник Сенч. Нима оспорваш онова, което са решили за теб?

Всичко се крепеше на косъм. Видях мига, когато взе решението си, и почти четях мислите му. Можеше да откаже.

Тогава щеше да се покаже като неблагодарник и да бъде отпратен обратно при баща си. По-добре бе да наведе глава пред противната задача и да остане.

— Не, господине — тихо рече той. — Приемам решението им.

— Добре — отвърнах с престорена сърдечност.

Той заговори, преди да успея да продължа:

— Но аз вече имам опит с едно оръжие. С лъка, господине. Не го споменах досега, защото не мислех, че ще представлява интерес за някого. Но щом се налага да се обучавам, освен за паж и за воин, си имам предпочитано оръжие.

Интересно. Известно време го гледах мълчаливо. Бях видял в него достатъчно от Бърич, за да подозирам, че думите му не са просто перчене с нещо, което не умее.

— Добре. Ще ми покажеш на какво си способен с лъка. Но сега времето е отделено за други уроци. Имаме позволение да използваме свитъците от библиотеката. Това е голяма чест и за двама ни.

Зачаках отговор.

Той кимна, след което се сети за обноските.

— Да, господине.

— Добре. Значи утре ще се срещнем там. Ще изкараме един час със свитъците и перото, след което ще идем на игрищата.

Отново зачаках отговор.

— Да, господине. Господине?

— Какво има?

— Аз съм добър ездач, господине. Макар че сега малко съм изгубил форма. През последната година баща ми не ми позволяваше да се навъртам около конете му. Но съм добър ездач.

— Добре, че го сподели, Пъргав.

Знаех на какво се надява. Наблюдавах лицето му и видях как светлината в очите му помръкна от неутралния ми отговор. Бях реагирал почти инстинктивно. Момче на негова възраст не би трябвало да се замисля да се свързва с животно. Но ето че когато той сведе разочаровано глава, долових отгласа на собствената си самота през онези години. И Бърич бе правил всичко по силите си, за да ме предпази от свързване. Осъзнаването на мъдростта му не заглушаваше спомена за мъчителната изолация. Прочистих гърлото си и се опитах гласът ми да звучи уверено.