Александър Дюма: Граф Монте Кристо

— Значи — подзе Дантес с усмивка, под която едва прикриваше безпокойството си, — ако не бях капитан…

— Е! Е! — рече Кадрус.

— Хайде, хайде — рече момъкът, — аз имам по-добро мнение от вас за жените изобщо и особено за Мерседес и съм убеден, че стана ли капитан или не, тя ще ми остане вярна.

— Толкоз по-добре, толкоз по-добре — рече Кадрус; — когато човек се жени, хубаво е винаги да има вяра; но все едно, слушай, момко, не губи време, иди да й обадиш за пристигането си и да споделиш с нея надеждите си.

— Отивам — рече Едмон.

Той прегърна баща си, кимна на Кадрус и излезе.

Кадрус постоя още малко; после, като се сбогува със стария Дантес, слезе също и се върна при Данглар, който го чакаше на ъгъла на улица Сенак.

— Какво — рече Данглар, — видя ли го?

— Ей сега го оставих — рече Кадрус.

— Каза ли ти за надеждата си да стане капитан?

— Каза за това, като че е вече станал.

— Търпение! — рече Данглар. — Много бърза, струва ми се.

— Ами, изглежда, господин Морел му е обещал.

— Така че, много весел ли е?

— Дори нахален; предложи ми вече услугите си, като че е някаква голяма особа; предложи ми пари, като че е банкер.

— И вие отказахте?

— Точно така; макар да можех да приема, тъй като аз съм му дал в ръката първите сребърни монети, които е видял. Но сега господин Дантес няма да има вече нужда от никого, скоро ще стане капитан.

— Чакай рече Данглар, — той не е още капитан.

— Бога ми, добре ще е, ако не стане — рече Кадрус, — че инак с него няма да може да се говори.

— Ако ние поискаме — рече Данглар, — той ще си остане това, което е, а може да стане и по-малко от това.

— Какво казваш?

— Нищо, приказвам си. А още ли е влюбен в хубавата каталанка?

— До лудост. Отиде при нея; но или се лъжа много, или го чака неприятност от тази страна.

— Говори по-ясно.

— Защо?

— Това е по-важно, отколкото мислиш. Нали не обичаш Дантес?

— Не обичам надутите хора.

— Тогава кажи ми какво знаеш за каталанката.

— Не знам нищо положително; видях само неща, които, както ти казах, ме карат да мисля, че бъдещият капитан ще си има неприятности на пътя за Старата болница.

— Какво си видял? Хайде, казвай.

— Видях, че всеки път, когато Мерседес идва в града, придружава я един едър здравеняк каталанец, черноок, червендалест, много мургав, много горещ, когото тя нарича свой братовчед.

— Ах, вярно! И мислиш ли, че този братовчед се увърта около нея?

— Допускам: какво, дявол го взел, може да прави един едър момък на двайсет-двайсет и една година с една хубава мома на седемнайсет?

— И казваш, че Дантес отишъл в Каталаните?

— Тръгна преди мене.

— Ако ние отидем също натам, можем да се спрем в „Резерв“ и докато пием чаша малагско вино, ще чакаме новини.

— А кой ще ни ги даде?

— Ние ще сме на пътя и ще видим по лицето на Дантес какво се е случило.

— Да вървим — рече Кадрус, — но ти плащаш, нали?

— Разбира се — отговори Данглар.

И с бързи крачки двамата се запътиха към посоченото място. Когато пристигнаха там, поръчаха една бутилка и две чаши.

Чичо Памфил беше видял да минава Дантес само преди десет минути.

Уверени, че Дантес е в Каталаните, те седнаха под току-що покаралите листа на яворите и смоковниците, в чиито клони весел орляк от птици посрещаше с песен един от първите хубави дни на пролетта.

На сто крачки от мястото, дето двамата приятели с втренчен в кръгозора поглед и наострено ухо пиеха искрящото малгско вино, зад един гол и разяден от слънцето и мистрала рид се издигаше селото Каталаните.

Един ден група тайнствени преселници тръгнали от Испания и се спрели на тази ивица от суша, където са и досега. Те дошли кой знае откъде и говорели на непознат език. Един от водачите, който разбирал провансалски, помолил марсилската община да им отстъпи този гол и безводен нос, на който, както древните мореплаватели, те изтеглили ладиите си. Молбата му била удовлетворена и три месеца след това около дванайсетте или петнайсетте ладии, които докарали тези скитници от морето, се издигнало малко село.

Това чудновато и живописно полумавританско-полуиспанско село ние виждаме днес населено от потомците на тези хора, които говорят на езика на бащите си. В продължение на три-четири века те са останали верни на този малък нос, на който са кацнали като ято морски птици, без да се смесват никак с марсилското население, като се женят помежду си и пазят обичаите и носията на родината си, както са запазили и езика й.