Александър Дюма: Граф Монте Кристо

— Да, ако нямате нищо друго да ми кажете.

— Нямам.

— Капитан Льоклер, умирайки, не ви ли е давал писмо за мене?

— Беше му невъзможно да пише, господин Морел; но вашият въпрос ми напомня, че ще трябва да ви поискам петнайсетдневен отпуск.

— За да се ожените ли?

— Най-напред; после да отида в Париж.

— Добре, добре! Ще ви се даде толкова време, колкото искате, Дантес; разтоварването на кораба ще ни отнеме около шест седмици и ние няма да се отправим в никакъв случай по море около три месеца… Само че след три месеца вие ще трябва да бъдете тук. „Фараон“ продължи корабовладелецът, като тупаше младия моряк по рамото — няма да може да тръгне пак без своя капитан.

— Без своя капитан! — извика Дантес с блеснали от радост очи. — Обърнете внимание на това, което казвате, господин Морел, защото вие сега отговорихте на най-съкровените надежди на сърцето ми. Възнамерявате ли наистина да ме назначите капитан на „Фараон“?

— Ако бях сам, бих ви протегнал ръка, драги Дантес, и бих ви казал: „Готово“. Но аз имам съдружник, а вие знаете италианската пословица „Chi ha compagno ha padrone“ 1 1 Който си има съдружник, има си господар. Б.пр. . Но половината работа поне е свършена, защото от двата гласа вие имате вече единия. Разчитайте на мене, за да получите и другия; ще направя всичко, което мога.

— О, господин Морел — провикна се младежът и със сълзи на очи стисна ръцете на корабовладелеца, — благодаря ви, господин Морел, от името на баща си и на Мерседес.

— Хубаво, хубаво, Едмон, има за честните хора бог на небето, дявол да го вземе! Идете да видите баща си, идете да видите Мерседес и след това се върнете при мене.

— Но не искате ли да ви закарам на сушата?

— Не, благодаря; оставам да уредя сметките с Данглар. Бяхте ли доволен от него през време на пътуването?

— Зависи от смисъла, който влагате в този въпрос. Ако е като добър другар — не, защото мисля, че не ме обича, откакто, след като се поскарахме, имах глупостта да му предложа да спрем за десет минути на остров Монте Кристо, за да разрешим нашата разпра; аз сбърках, като му направих това предложение, и той с право отказа. Ако ме питате за него като счетоводител, мисля, че няма какво да кажа и че вие ще бъдете доволен от работата му.

— Но кажете, Дантес — попита корабовладелецът, — ако вие сте капитан на „Фараон“, ще запазите ли при себе си охотно Данглар?

— Капитан или помощник, господин Морел — отговори Дантес, — аз винаги ще храня уважение към тези, които притежават доверието на моите господари.

— Хайде, хайде, Дантес, виждам, че вие сте във всяко отношение добър момък. Да не ви задържам повече, вървете — виждам, вие като че седите на тръни.

— Давате ли ми отпуска! — попита Дантес.

— Вървете, казвам ви.

— Позволявате ли да взема вашата лодка?

— Вземете я.

— Довиждане, господин Морел, хиляди пъти благодаря.

— Довиждане, драги Едмон, добра сполука!

Младият моряк скочи в лодката, седна на кърмата и даде заповед да карат към улица Канебиер. Двамата моряци се наведоха тозчас над греблата си и ладията се плъзна толкова бързо, колкото това бе възможно сред хилядите лодки, които задръстваха това подобие на тясна уличка, която водеше между двата реда кораби от входа на пристанището до Орлеанския кей.

Корабовладелецът го проследи с усмивка до брега, видя го как скочи на плочите на кея и се изгуби тутакси сред пъстрата тълпа, която от пет часа сутринта до девет часа вечерта изпълва тази прочута улица Канебиер, с която съвременните фокейци са тъй горди, че с най-голяма сериозност на света и с оня акцент, който дава толкова изразителност на всичко, казано от тях, говорят: „Ако Париж имаше улица Канебиер, Париж би бил една малка Марсилия“.

Като се обърна, корабовладелецът видя зад себе си Данглар, който, изглежда, чакаше неговите заповеди, но в действителност като него следеше с поглед младия моряк.

Само че имаше голяма разлика в израза на тези два погледа, които следяха един и същ човек.

Нека Данглар, обладан от духа на омразата, се опитва да подшушва на ухото на корабовладелеца някоя злобна догадка срещу своя другар. Да последваме Дантес, който, след като премина улица Канебиер по цялата й дължина, пое по улица Ноай, влезе в една скромна къща на лявата страна на Меланските алеи, изкачи се бързо по тъмната стълба на петия етаж и като се държеше с едната ръка за перилото и сподавяше с другата биенето на сърцето си, се спря пред една открехната врата, през която можеше да се види цялата стаичка до дъното.