Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Не мога да издам такава заповед. Хората ще ме разкъсат.

— Няма да издаваш никаква заповед. Хвали го пред всички, обаче засили охраната покрай брега. Уж за да не му пречат. И рано или късно той ще падне в капана.

— Нямам достатъчно хора. Война е.

— Като илбеча го няма, войната ще спре. Разбра ли ме? За останалото сам ще се сетиш. Хайде, тръгвай.

Еетгон излезе от покоите на умиращия владетел. Беше объркан. Заръката на Суварг беше умна, но все пак той не мислеше да я изпълнява. Мъдрият Чаарлах навремето беше казал друго: „Илбечът променя света и това е добре. Когато светът се променя, хората не хващат плесен.“ Суварг беше умен и беше имал много сполуки, но отдавна се беше покрил с плесен като с харвах и душата му жадуваше за постоянство.

Охраната го чакаше пред алдан-тесега. Можеха да стигнат до ъгловите земи за около четири часа бързо ходене — в страната на изгнаниците владетелите не се возеха на носилки като началниците в другите земи. За самия Еетгон да му предложат да го носят щеше да е истинска обида — той се славеше с това, че може да изпревари всички. Само Суварг бяха носили на ръце, и то когато беше ранен и трябваше да го върнат от фронта.

Малкият отряд забърза по горещата суха ивица. След около половин час Еетгон забеляза, че Ай ги следва. Никой и не помисли да я прогони — да прогониш безумец значеше да прогониш късмета си. Явно му беше писано тази мъничка уродлива жена да го следва като някой дух от шавара.

Стигнаха до целта си още по светло и можеха да отидат да проверят работилниците, да видят как се приготвят формите и добре ли е издигната топачката, но Еетгон реши първо да провери най-близкия алдан-шавар. Нещата се оказаха точно такива, каквито беше очаквал: в светлите сухи зали живееха семействата на бившите цереги, леки жени и разни други подозрителни личности. И никой естествено и не мислеше да се изнася. Затова пък складовете се поддържаха в идеален ред. Имаше и вино, и всичко. Друг беше въпросът за кого пазеше наместникът всичките тези съкровища.

Боройгал дотича запъхтян от съседния оройхон и притеснено почна да обяснява, че щом първите работници дойдели, помещенията щели да се освободят.

— А къде ще се мият? — прекъсна го Еетгон.

— Какво? — не го разбра Боройгал. — Защо да се мият?

— Това са шест дузини работници. След работа трябва да се измият и да се преоблекат. Да не мислиш да ги вкараш в алдан-шавара целите омърляни в нойт?

— Аз… не се сетих за това — измърмори Боройгал.

— А трябваше, щом ще ти работят.

Около тях се бяха струпали и цереги, и разни дребни началници. Еетгон се караше на Боройгал направо пред тях. Лицето на наместника почервеня от яд, но той само кимаше, кланяше се и се съгласяваше. Всъщност какво друго можеше да направи, след като Суварг беше болен и цялата власт беше в ръцете на този хлапак, а собствените му подчинени го мразеха заради неочакваното му издигане и зад гърба му го наричаха „палач“?

— Алдан-шаварът да се освободи — заповяда Еетгон. — И да се определи място в устието на един от потоците, най-близкия до работилниците, където хората да се мият. Да се вдигне навес…

— Слушам… още утре… още сега… веднага… — пелтечеше Боройгал.

След като огледаха и последния склад, излязоха на повърхността и изведнъж се чу пронизителен вик:

— О… одон… тът!

Не, Еетгон наистина трябваше да направи нещо по въпроса. Докога тази уродлива дребосъчка щеше да го излага пред всички?

Но в същия миг разбра, че този път Ай вика нещо друго.

— То… я… тоя о… донт! Той хвана Шоо… ран!

— Какво? — рязко попита Еетгон наместника.

— Нищо не знам… — Боройгал отстъпи крачка назад. — За пръв път я виждам тази…

— Лъ… жега! — тържествуващо викна Ай. — А кой те хапна, а?

— Къде е тъмницата, останала от предишните власти? — строго попита Еетгон.

Няколко души с готовност му посочиха пътя. Боройгал се беше навъсил като далайна по здрач.

Слязоха на второто равнище на съседния алдан-шавар. Тук почти не се отглеждаха гъби, а пак имаше складове и някакви празни помещения, облицовани с гладка кост. Еетгон се намръщи — в пещерите трябваше да се отглежда наъс, нямаше смисъл да хабят мястото.

В дъното на последното помещение видя тежка врата, иззад която долиташе някакво неясно дърдорене.

— Ключът — нареди Еетгон.

— Нямам ключ — отвърна Боройгал и заби очи в земята.

— Изкъртете вратата!

— Ей сега ще го намеря — предаде се Боройгал, хукна назад и след секунда се върна с ключ в ръка — очевидно го беше извадил изпод дрехите си. Еетгон пъхна костената пластинка в ключалката, тя изщрака и той натисна вратата. Неясното дърдорене за миг спря, а после един прегракнал, но язвителен глас каза ясно: