Елин Пелин: Ян Бибиян на Луната

— Добър път! — каза Ян Бибиян на Калчо, който седеше до него в машината и наблюдаваше със затаен дъх изгрева на Луната.

Развълнуван, Калчо прегърна приятеля си, и двамата се целунаха братски.

Ян Бибиян пресегна и натисна копчето, което светеше пред него. Нова, още по-силна светлина изгря от „Светкавица“. Тя бавно и безшумно се плъзна напред, след това изправи предната си част, вдигна се леко и грациозно над земята и полетя нагоре.

Като се издигна на около 500 метра над летището, тая светеща огромна риба почна бавно да прави кръгове над събрания народ. Цялата околност беше феерично осветена от меката синя светлина. Народът хвърляше шапки, викаше, ръкопляскаше и шумеше.

Като направи няколко обиколки, „Светкавица“ се обърна срещу изгрялата и застанала спокойно небесна царица-Луната — и се устреми към нея със светкавична бързина. От опашката на машината се проточи грамадна светлина, която се изля над морето и го позлати.

Тая светлина вървеше със светкавична бързина все по-нагоре и по-нагоре. Скоро апаратът заприлича на малка комета с дълга опашка, която летеше към небесата, където я чакаха хиляди звезди, наизлезли да я посрещнат.

Подир половин час „Светкавица“ се виждаше като малка звезда, която чертаеше тънък път от светлина, а после се изгуби от погледа на събрания народ.

А Луната спокойно и бавно се издигаше. Пълна, закръглена, хубава, тя следваше своя вечен път между звездите.

Ян Бибиян и Калчо дълго наблюдаваха как Земята постепенно и със страшна бързина се отдалечаваше от тях и най-после изчезна. Тогава те устремиха поглед към Луната — тяхната цел.

— Ето ни вече на път! — рече Ян Бибиян.

— Да, най-после — каза Калчо — мечтите ти се сбъднаха, Ян Бибиян.

— Да, мечтите ти се сбъднаха, Ян Бибиян — чу се един трети глас зад тях.

Ян Бибиян бързо и изненадано се обърна. Зад него в кабината стоеше Фют и се смееше лукаво.

— Фют! — извика гневно Ян Бибиян. — Какво търсиш тук?

— Придружавам те, мой стари приятелю.

— Значи, ти искаш пак да ти откъсна опашката. Радвам се, защото може да ми дотрябва на Луната.

— Не се безпокой, мой стари приятелю, аз само те изпращам. Аз съм с тебе само до границата, до която има сила влиянието на Земята, след това те напущам. Аз нямам работа на Луната; моята мисия е долу на Земята между хората. Ето подир една минута ти си вече на 50 хиляди километра над Земята. Дотук е моят път. Не ти ли е приятно да те изпращам?

— Така и така си се качил, ела с мене на Луната! — каза шеговито Ян Бибиян.

— Нали ти казах, моята мисия е на Земята между хората. Те имат нужда от дяволи.

Калчо мълчеше намръщен. Той гледаше с неприязън към Фют и се чудеше защо Ян Бибиян не го убие с невидимите и всеунищожаващи лъчи, които можеше да произвежда техният апарат.

— Ето предела на Земята. Прощавай, Ян Бибиян, завиждам на смелостта ти и ти пожелавам добър път!

И той изчезна.

Когато изкусно направените уреди на „Светкавица“ показаха, че Ян Бибиян и Калчо преминаха въздушната обвивка на Земята и навлязоха в областта на междупланетното пространство, Ян Бибиян натисна копчето за най-силна бързина и апаратът полетя с устрем на куршум, излязъл от пушка.

Ала вътре в машината бързината не се усещаше и двамата смели пътници се чувствуваха, като че стоят в спокойна стая. Те не чувствуваха и невъобразимия студ, който владееше тук. Техният отоплителен апарат действуваше отлично и поддържаше най-умерена температура.

От време на време Калчо преглеждаше всички инструменти за мерене на температурата, бързината и разстоянието, на което се намираха от Земята, и даваше съобщения по радиото. В тоя миг всички радиопредаватели на Земята чуваха най-ясно сведенията и всички вестници най-подробно ги предаваха.

"- Сега сме на 30 000 километра. Температурата вън 150 под нулата. Бързина 1000 километра в час. Ускоряваме постепенно. Апаратите работят отлично. „Светкавица“ лети право към Луната, която почва да изглежда огромна. Виждаме ясно кратерите и планините. Ние сме здрави и бодри. Нищо не ни липсва."

От време на време Ян Бибиян, който седеше спокойно на своето удобно кресло, се обръщаше усмихнат към другаря си и го питаше бодро:

— Е, как си, Калчо?

— Чудесно! — отговаряше Калчо и залепваше лице на прозорчето под него.

Навън беше безкрайността — жълта, неизвестна. И в тая страшна тъмнина с бързина летяха право срещу тях звездите, които ставаха все по-големи и по-големи. Ето там някъде се показа едно огромно тяло, светещо със синкавозелена светлина. То приличаше на кръгло парче от хубав мек облак, каквито понякога се застояват на нашето небе пролетно време. Между всички небесни тела, които се виждаха от „Светкавица“, то изглеждаше най-голямо.