Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

В случая обаче нямаше никаква измислица. Авакум Захов имаше няколко професии. Завършил история в Софийския университет, той беше взел аспирантура по епиграфика и специализирал реставрация на археологически предмети в Москва. След завръщането си от Москва, макар и на хонорувана работа в Археологическия институт, той успя да завърши задочно Физико-математическия факултет и да изучава частно художествена фотография и лабораторно дело. По това време едно непредвидено обстоятелство го направи доброволен сътрудник на Държавна сигурност. От този момент в живота му настъпи неочаквана промяна: археологията остана в задния двор. Доброволният разузнавач беше зачислен на щатна длъжност при Държавна сигурност, а щатният археолог зае нещатна, само хонорувана длъжност при Археологическия институт.

Като хоноруван сътрудник на Археологическия институт той се водеше, в списъчния състав на служителите с истинското си име. Но в системата на Държавна сигурност той беше известен под името Авакум Захов — такъв беше секретният му служебен псевдоним.

В ергенската стая на Авакум нямаше нищо по-особено за отбелязване, но затова пък самият той беше интересен и своеобразен човек. На бой той имаше, струва ми се, над един метър и осемдесет сантиметра височина. Раменете му бяха широки, могъщи, но малко понаведени напред, а ръцете — дълги, тежки и като че ли свити в лактите. Погледнат по-отдалече, той приличаше на бивш боксьор от тежката категория, на някакъв ексшампион, напуснал немного отдавна ринга поради напредналата си възраст за този спорт — Авакум гонеше четиридесетте години. Но това впечатление за подавляващо начало на грубата сила у него тутакси чезнеше, щом човек го погледнеше по-отблизо.

Той имаше продълговато, слабо, скулесто лице с високо чело и силни челюсти, огряно от променливата светлина на големи, гълъбовосиви очи. Тези очи бяха спокойни, замислени, неизмеримо дълбоки — в часове на почивка, размисъл или когато реставраторската работа над някоя антична находка поглъщаше изцяло вниманието му. Тогава блясъкът им беше топъл и чист. А когато изучаваше обстановката, сред която беше се случило нещо , или търсеше следи — тогава същите тия съзерцателни и замислени очи ставаха изведнъж сурови, педантично-взискателни, безкрайно внимателни дори към едва забележими подробности. В такива минути те биваха по-сиви, по-затворени от клепките си и погледът им едновременно блестеше и студенееше със сиво-синкав блясък като излъскана стомана.

Зениците на тия очи или пропущаха чуждия поглед и той се губеше — зареян и безпомощен сред дълбочините им, или го отблъскваха от себе си и безцеремонно, и рязко като негостоприемни стопани. Зависеше от настроението му.

Косата му беше възруса, леко накъдрена, като на артист, комуто прилягат романтични роли. Но имаше изпъкнало чело на математик и експериментатор, а пръстите на боксьорските му ръце бяха дълги, тънки и нервни като у професионален музикант. Обичаше да се шегува, макар и сдържано, понякога беше приказлив и весел, а понякога мълчеше упорито и кой знае защо правеше впечатление на потиснат и тъжен човек.

И така, Авакум Захов току-що се беше унесъл в лек утринен полусън, когато телефонът, поставен върху масичката до леглото му, остро и настойчиво иззвъня. Нощно време, пък и в ранните часове на деня телефоните звънят винаги тревожно и стряскат човека, па макар и да се е унесъл само в някакъв лек и прозрачен полусън. Но Авакум не трепна дори и с миглите си, не разтърси глава, нито се надигна на лакът, а спокойно протегна ръка, духна по навик слушалката и запита с равен и ясен глас, без да отваря очите си:

— Кой?

Съобщаваха му, че след десет минути ще пристигне служебна кола, за да го заведе при началника на управлението полковник Манов.

Тази нощ капитанът от контраразузнаването не загуби съня си поради служебни причини. Причините за безсънието му лежаха извън кръга на професионалните му задължения и тревоги. Всъщност нищо особено не се беше случило.

На свечеряване беше звънял по телефона на лаборантката Жейнова, която работеше в едно голямо парфюмерийно предприятие. Сия Жейнова въпреки своите двадесет и две години и въпреки баскетболните си увлечения бе проявила особен интерес към археологията и може би затова Авакум й звънеше три пъти седмично по телефона, за да излизат заедно на разходка. Всичко вървеше на добре и щеше да свърши добре, ако разнищването на шпионската резидентура „Дубъл ве“ (Василев — Вапурджиев) не беше принудило Авакум да отсъствува по-дълго време от София. Когато се завърна, той с преголямо учудване трябваше да установи, че Сия е започнала да проявява много настойчив интерес и към силнотоковата наука — два пъти в седмицата излизаше на разходка с един млад инженер от силнотоковия завод. Този млад човек беше търновчанин — съгражданин на Авакум, близък негов другар и приятел още от юношеските години. Заедно бяха се къпали във вировете на Янтра, заедно бяха опитвали дините от чуждите бостани.