Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Полковникът пак ровеше в чекмеджето си — търсеше скътана цигара и това правеше с голямо усърдие и много съсредоточено.

Авакум отново си припомни човека с филцовата шапка, който вървеше бавно и разсеяно гледаше пред себе си. „Научил е неприятна новина, или пък се вълнува от нещо, което изведнъж е объркало плановете му“ — помисли той.

Слави Ковачев сдържано въздъхна, тръсна глава и се изправи. Той имаше още тоя самоуверен вид на лицето си, но беше малко пребледнял и като че ли бръчките по челото и около очите му бяха станали по-дълги и по-дълбоки.

„Сега честолюбието му се гърчи като настъпено змийче“ — досети се Авакум и тутакси почувствува, че някаква особена и едва доловима жалост е изпълнила сърцето му. Но кого жалеше повече в тоя миг — дали отчаяния човек с филцовата шапка, или смутения си колега, — не можеше да разбере.

Полковникът намери скътаната цигара, погледа я някое време, после сякаш се разсърди за нещо, смачка цигарата между пръстите си и я захвърли в кошчето за книги. Той отправи очи към Слави Ковачев и помълча.

— Е какво — повдигна той рамене, — вие, другарю капитан, сигурно искате разрешение да си отивате?

— Моля за разрешение да си отида — каза тихо Слави Ковачев.

Полковникът стана и му подаде ръка.

— Благодаря за старанието ви — каза той.

Слави Ковачев събра вежди, сякаш изведнъж го беше заболял кътен зъб.

— Вие можете още днес да се върнете в службата си — каза сухо полковникът.

Слави Ковачев пристъпи към Авакум, за да се сбогува. Той стисна с овлажняла ръка десницата на колегата си и му се усмихна. Влажната ръка, усмивката, сърдечното приятелско ръкостискане — всичко това натъжи още повече Авакум. Той се попрегърби на стола си и заби поглед в цветните шарки на килима.

Полковник Манов застана до него и сложи ръка на рамото му:

— Днес на обяд ти ще ми бъдеш гост. Аз ей сега ще кажа на Христина да ни приготви юфка с прясно зеле и с много черен пипер. Нали това беше любимото ти ястие? И ще й кажа да тури под чешмата две бутилки „Карловски мискет“. Ние ще благословим твоето унгарско ястие с нашенско вино и резултатът ще бъде отличен.

Докато Авакум търсеше най-прилични думи, за да отклони поканата, началникът на управлението предаваше вече поръчката си по телефона. Лицето му грееше от радост. В тоя миг той изглеждаше по-млад — такъв го помнеше Авакум от ония години, когато работеше в оперативния отдел.

Когато поръчката до къщи беше предадена и слушалката сложена върху вилката, полковникът постави ръцете си на масата и се поизкашля.

— Другарю Захов — започна той и пак се поизкашля, за да изчисти от гласа си интимните нокти, — доколкото ми е известно, вие се намирате в отпуска, нали?

— Аз ползувам редовната си годишна отпуска — отвърна Авакум. „Пак започва тази игра на жмичка“ — помисли той и допълни: — Прекъснах временно отпуската си, но съм решил да я възобновя от утре.

— Тъй, тъй… — кимна по обичая си полковникът. — Много добре! Това е ваше право, разбира се. Море, плаж, слънце — тия неща са приятни, не ще и дума. Човек лежи, почива си, за нищо не мисли. Един вид — живее безгрижно и щастливо.

Авакум си спомни, че за утре беше определил среща на Сия, и се усмихна.

— Да. — Полковникът въздъхна. — Много се радвам. А вашият Методи Парашкевов между впрочем е само на една педя от въжето. Аз трябва да ви кажа, нищо добро не очаква този човек.

Авакум усети по страните си горещина.

— Вие, струва ми се, щяхте да ходите във Варна — на Златните пясъци или нещо подобно? — продължаваше полковникът. — Аз всяко лято си давам дума, че ще се потъркалям из тия пясъци, пък по-надалече от банята в село Банкя не отивам. А виж, зимно време понякога ми се случва да бия път към морето… По служба, разбира се… Та искам да ви кажа, че положението на този Методи Парашкевов не е никак добро. Вие сигурно знаете, че правосъдието се ръководи от безспорните факти и от очевидните доказателства . А безспорните факти и очевидните доказателства са против вашия даскал — колкото и на вас да ви е мъчно за това… Аз съм сигурен, че вашите хипотези за случая са абсолютно верни — но за правосъдието са важни фактите, а не хипотезите. Безспорните следи от пръстите на Методи Парашкевов върху разбитото стъкло — това е факт, нали? А че желязната пръчка била извита навън вместо навътре — по дяволите! Пръчките могат да се извиват и навън, и навътре, те за това са пръчки.

Та искам да кажа, другарю Захов — само когато вашите хипотези бъдат облечени във факти, тоест когато лицето X бъде открито и заловено — само тогава Методи Парашкевов ще види, както се казва, бял ден.