Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Отвори вратичката и пое дълбоко въздух. Челото и ръцете му бяха мокри от пот. В тоя миг, когато палеше цигарата си, мощни потоци от жълта светлина озариха колата. На няколко разкрача вляво от него изведнъж изгря в тъмнината разклонено дърво с позлатени листа. „Като в приказките“ — усмихна се Авакум и почувствува, че ужасно му се спи.

Изскърцаха спирачки, жълтата светлина угасна. Изчезна дървото: замириса на затоплено моторно масло и бензин.

— Здраве желаем! — дочу той като през плътна завеса мек и познат мъжки глас.

„Трябва непременно да отпочина“ — помисли Авакум и попита:

— Работи ли преводната скорост?

— Че как да не работи, може ли! — засмя се шофьорът.

— Ти ще се разположиш в моята кола, пък аз ще взема газката — каза Авакум.

Шофьорът стоеше до колата и мълчеше.

— Седни до мен — каза Авакум. — Ето ти слушалките. Така. Сега приличаш на истински пилот. Впрочем ние с тебе и друг път сме играли на смяна… Помниш ли?

Той допря челото си до студеното стъкло на вратата и затвори очи. Стори му се, че пропада в някакъв мрачен и бездънен кладенец, а около него се носят на валма сиви и белезникави мъгли и те много приличаха на мъглите, които при лошо време увиваха като чалма голото теме на Карабаир. И кой знае защо отнякъде се мярна червендалестото лице на Марко Крумов, стопанина на Илчовата механа. Това беше глупаво и той стисна клепките си, защото този Марко Крумов изобщо не го интересуваше. Стопанинът на Илчовата механа изчезна и на негово място тутакси израсна дървото с позлатените листа. „Като в приказките — усмихна се Авакум и веднага си помисли: — Ето, щом като това дърво ми напомня разни приказки, значи, не спя!“ Помъчи се да пропадне пак в оня мрачен кладенец с мъглите, но в съзнанието му се прокрадна един натрапчив въпрос: „А защо искаш непременно да заспиш?“ Той не беше свикнал да оставя въпросите без отговор, но сега страшно много му се искаше да не отговаря на никакви въпроси. „По-добре ще е да поприказвам с шофьора“ — реши Авакум и бръкна за цигарите си.

— Другарю капитан — каза шофьорът и лекичко го побутна с лакътя си, — звънят!

От София съобщаваха:

„Синята волга току-що излезе от Кричим. Взети са мерки да не стигне по-рано от осем часа в Тешел. Предадохме разпорежданията ви. Свържете се в Триград с лейтенант Георгиев.“

— Тръгвам през Пещера за Доспат — съобщи Авакум. После добави: — Лейтенант Георгиев да ме чака в Тешел пред моста.

Той не беше ходил в Триград, но от разказите на Анастаси знаеше, че устието на дефилето завършва с някакъв мост.

Наближаваше три часът след полунощ.

Авакум се премести с радиопредавателя си на газката, заръча на шофьора да го следва отблизо, а от Доспат нататък, та чак до Борино да кара внимателно, защото пътят е мек, изровен от коловози и на места съвсем разбит. Пожела му лека нощ, завъртя ключа и натисна газта. Моторът изръмжа задъхано, сетне успокои дишането си, колата полетя по шосето и червената светлина на стопа бързо се стопи в мастилената тъмнина.

На втория ден след избухването на шапната епизоотия 13 13 Епизоотия (от старогръцки epi над и zoon животно) е широкомащабно разпространение на инфекциозно заболяване при един или повече животински видове на определена територия. — Б.ред.ел.изд. Смолянското управление изпрати лейтенант Георгиев в Триград. Лейтенантът пристигна с двама помощници и един катър, натоварен с дълги шарени жалони и различни пикьорски инструменти. Той представи документите си в селсъвета и половин час по-късно триградчани знаеха вече, че в селото им е дошла пикьорска група, за да прави план на бъдещия селски мегдан. Двамата помощници се настаниха на квартира в училището, а началникът им се разположи, както и следваше според чина му, в председателската соба на общинския съвет. Там му стъкмиха нар, донесоха сламеник с одеяла и началникът се почувствува удобно като у дома си.

Тоя пълничък и тантурест мъж, оплешивял без време, с влажни жълтеникави очи и пухкави устни беше голям особняк. Личеше си, че на работа не е твърде припрян, но затова пък спеше много, а когато не спеше, смучеше със сламка изстудена джанковица из едно писано бърденце, седеше върху перваза на председателския прозорец и оттам кимаше и намигаше на триградските булки и така весело се смееше, че го чуваха чак в Долната махала. Излизаше веднъж-дваж на ден, жумеше важно пред стойката на нивелира, хокаше пикьорите и ги караше да вадят колчетата си и да ги забиват отново на няколко сантиметра по-встрани. После правеше лениво няколко кръга из площада, мереше начумерено посивялото от жега небе и бързаше да се спасява на сянка под широкия председателски сайвант.