Ан Мейдър - Сляпа страст

— Не е бременна, нали? — чу шепота на лелята в ухото на Джон. Не чу отговора, но усети леденият тон на бащата, който каза на сестра си да млъкне.

Рийд Уайът бе мъж с характер. Знаеше го много добре, нали го бе изпитала на гърба си. Дали това бе причината съпругата му да го напусне? Може би вината не бе нейна? Може би той бе споделял не едно легло?

Хелън въздъхна. Какво значение имаше всичко това сега? Старата история на Рийд и съпругата му не беше нейна работа. Това, което я притесняваше, бе невероятното положение, в което бе попаднала. И накъдето и да се обърнеше, не виждаше изход.

Все пак, помисли си с насмешка, точно Рийд й помогна да се измъкне. След като влязоха в къщата, той нареди да й покажат стаята и да й донесат чай и аспирин.

— Предлагам ви да поспите — каза, докато Джон безпомощно стоеше и пристъпяше от крак на крак. — Тук вечеряме късно, така че имате време за почивка. И ако не се чувствате добре, не се безпокойте. Няма да се обидим.

Джон я придружи.

— Защо не ми каза, че те измъчва мигрена? — попита той. — Щях да забраня на Вий да ти задава въпроси. Любопитна стара драконка! Само защото татко й позволява някои неща, си мисли, че може да си пъха носа навсякъде.

— Всичко е наред.

Висок чернокож мъж внесе багажа, последван от смугла азиатка с табла с чай. Това бе знак за Джон, че трябва да си върви и той излезе заедно е прислугата.

Хелън, разбира се, не заспа. Беше невъзможно да се отпусне. Трябваше да реши какво да прави. Как можеше да остане тук и да приеме гостоприемството на човека, когото не искаше да вижда! И освен това, как ще избягва въпросите, на които не желаеше да отговаря!

Но, мили Боже, какво да направи, когато мъжът, който бе баща на детето й, дори не я позна! Разбира се, бяха минали десет години и тя сигурно се бе променила. Но не чак толкова! Тя самата никога нямаше да забрави неговото лице!

Значи онази история не е означавала нищо за него. През онази нощ тя загуби много повече от девствеността си. Тогава зачена дъщеря си, която се роди девет месеца по-късно, без Рийд Уайът изобщо да разбере. Ето защо Джон й бе напомнял за някого. За Алекса, разбира се. Нали бяха брат и сестра!

Хелън въздъхна. Стегна краищата на хавлията, увита като саронг около стройното й тяло и се взря в океана. Вече беше почти тъмно. На сребърно сивия хоризонт проблясваха първите звезди. Въздухът бе мек, галеше кожата като перце и подканяше към забавления. Нали дойде тук да се забавлява, в края на краищата. Една екзотична ваканция! Каква ирония!

Какво да правя, безпомощно се запита тя. Би могла да разговаря с Рийд за незначителни неща, но той сигурно щеше да се заинтересува що за момиче е довел синът му. А тя така необмислено спомена за Алекса! Сега бе невъзможно да скрие съществуването й.

Кожата й настръхна. Ами ако съпоставеше фактите? Ако се досетеше? Може би щеше да поиска да вземе дъщеря си! О, Господи, не трябваше да идва! Направи ужасна грешка!

Когато преди години срещна Рийд, нямаше никаква представа, че е толкова богат. Той можеше да използва всичките си връзки и козове срещу нея и това я плашеше. С мъка потисна паниката си. Беше глупаво да създава проблеми, които все още не съществуваха. Тя самата представляваше най-голямата опасност за себе си. Докато бе в състояние да запази разума си, нищо не я заплашваше.

Хелън се обърна и влезе в стаята. Светна лампите и се зарадва на меката им светлина. Тъмнината навън бе враждебна.

Дощя й се да позвъни на Алекса, но в Англия бе много късно. И освен това щеше да й бъде трудно да говори. Момиченцето щеше да задава въпроси като всяко дете. Какво можеше да й каже? „О, да, между другото, срещнах баща ти. Най-неочаквано. Сега съм в неговия дом. Не е ли прекрасно?“

Един поглед към часовника й показа, че закъснява с повече от трийсет минути. Джон й каза да слезе към осем и половина, ако се чувства добре. Да продължава да твърди, че я измъчва главоболие, беше безсмислено.

Хелън се излегна на огромното легло, което би заело цяла стая в нейния апартамент. Освен спалнята, имаше малка всекидневна с няколко меки стола и бюро. Подът бе постлан със светъл килим, в който краката й потъваха. Всичко бе много луксозно. Още едно препятствие, което трябваше да преодолее.

А сега трябваше да стане, да отвори куфара и да избере нещо подходящо за вечеря. За щастие, послуша майка си и взе няколко официални рокли. Тя предпочиташе сака и панталони, свободни блузи и пуловери.

Но за тази първа вечеря гордостта я накара да облече нещо по-специално. Нуждаеше се от самоувереност. И ако в решението й се промъкваше коварното желание Рийд Уайът да завиди на сина си, защо пък не! Не се срамуваше, че е отмъстителна. Падаше му се.