Ашланд Прайс - Мира

— Много добре! Ако останалите решат да ти го наложат, не е грях, че го казваш. Права си. А в брачното ложе ще бъдете само вие двамата с Наял.

— А за мен ще ми остане грехът да прелюбодействам, тъй като мога да намеря любов само в прегръдките на друг.

Точно според очакванията на Мира светият човек остана шокиран от допускането на такова порочно намерение.

— Той трябва да е идеален във всяко едно отношение, след като заради него отхвърляш мъж като Наял Мак Куган — каза Лон тихо и предпазливо.

— Да, що се отнася до това, което е от най-голямо значение за мен. Любовта. И аз мисля, че това винаги ще бъде по-важно от ранга.

— Става въпрос за викинга, който целуна ръката ти на брега, нали? — попита Лон, като я погледна право в очите.

При тези думи Мира шумно преглътна.

— Същият — призна си тя след малко. — Предводителят.

— Но, за Бога! Той е чуждоземец, езичник. И да имаш някаква причина да му се доверяваш, не е възможно да го смяташ за подходяща партия.

— Ще трябва да се покръсти. Зная. Трябва да влезе в лоното на църквата. Но аз съм сигурна, че той иска това, защото е наполовина ерс, както ти казах вчера… А защо, като си ме видял да говоря с него на брега, не ми го каза?

— А ти защо не ме попита? — възрази й той.

— Аз… аз не исках да знаеш за тях. Не и преди…

— Преди какво?

— Преди Киарда да се е срещнала с него първа. Тъй като е син на нейна братовчедка…

— Син на нейна братовчедка? Що за лудост е това?

— Истина е. Иди да питаш Киарда, ако не ми вярваш. Тя също е сигурна, че норсът, когото ти видя, е син на отдавна изгубената нейна братовчедка Елана Мак Айл. Донесъл е като доказателство една семейна брошка, а освен това говори нашия език удивително добре.

— Елана бе отвлечена от викингите преди повече от двадесет и пет години. Не сме чули и дума от нея или за нея, или пък за другите, които бяха откарани в Туле още тогава, и никога няма да чуем. Отвлекат ли веднъж ерс от тези брегове, той никога не се връща, още по-малко пък негов потомък. Просто нещата са такива.

— Досега — предпазливо го поправи Мира. — В Норвегия нямат повече обработваема земя и затова са започнали да идват в Ирландия с мирната цел да се заселят. Те искат само да ни станат съседи.

Монахът повиши глас от изумление.

— Наши съседи? Мира! Трябва да си останала без мозък, за да мислиш, че това е възможно. Нашите крале няма да искат и да чуят за това. Това е ирландска земя и тя си е наша.

— Твоите братя не пътешестват ли на изток, за да се заселят в Европа и да разпространяват там божията вяра.

— Това е друго. Ние ходим като мисионери при тези, които имат нужда от нас, а не като мъже, които някога са нападали същите брегове.

— Но тези викинги са наполовина ирландци. В жилите им тече нашата собствена кръв. Това няма ли да има значение за тях?

Лон поклати глава, сякаш бе твърде обезпокоен от тази новина, както и от упоритата защита на Мира, за да продължи разговора. Като въртеше очите си, той прекоси поляната, отиде до близкото дърво, седна на земята и се подпря с гръб в ствола на дървото. Тялото му може и да жадуваше от време на време за плътски удоволствия с такава жена, но подобни разговори го изпълваха с желание да се върне към относително нормалния и подреден живот в манастира.

— За Бога, момиче! И да искаш да отхвърлиш Наял, със сигурност си избрала най-съмнителния мъж, с когото да го замениш.

Мира бавно се приближи до него.

— Не аз го избрах, отче. Той мен избра. Аз просто бях излязла сутринта да бера ягоди, както ми бе наредила майка ми, когато той се промъкна до мен и поиска сърцето и предаността ми.

— Един викинг? — попита Лон, като продължаваше да се чуди.

— Един мъж, полунорс, полуерс.

— Значи полуезичник. Не забравяй това. — Той изкриви лицето си от отвращение. — Имаш ли понятие какво означава това? Някои от монасите, които са ходили до Туле, разказват такива неща, че не смея да ти ги кажа. За масово обесване на роби, кучета, коне, всички на едно и също дърво в почит на норските им идоли. За издигане в култ на най-срамните части на един жребец. Как изобщо човек може да се опитва да спасява душите на такива диваци. Казвам ти, дъще, самата мисъл за това ме разстройва. Мисля, че тези мъже, даже и да са произлезли от някой умиращ клон на нашето родословно дърво, със сигурност са непоправими.

— Добре. Ако църквата беше на същото мнение, тя нямаше да изпраща мисионери в Туле, нали отче? — попита Мира с глас, който бе много по-мек и помирителен, отколкото думите й. Монахът бе човек, свикнал много повече на уединена работа, отколкото на такъв светски спор, и въпреки че упорстваше в усилията си да излага аргументи, тя почувства, че започва да преодолява съпротивата му. — А нали и нашите хора, вече почти четиристотин години просвещавани от ученията на свети Патрик, все още продължават да боготворят слънцето и да принасят в жертва при някои случаи хора и животни?