Ашланд Прайс - Мира

Лон успя някак си да сдъвче и да преглътне първата огромна хапка месо.

— Сега изписвам „Благословения потомък на нашия Спасител, малкия Христос“ — каза той, като най-накрая отговори на поставения му въпрос. — Ще го осветя с червен кърмъз и син адски камък.

Синьото мастило беше най-скъпо по това време и естествено присъстващите ахнаха от удивление.

— Каква възхитителна работа! — обади се някъде от дъното на хижата една братовчедка на Мира и останалите се съгласиха с благоговение.

Лон се усмихна и също кимна. Въпреки че безкрайните часове на изписване буква по буква, от което го болеше вратът и му се замъгляваха очите, му бяха показали, че този свещен акт не е нищо друго освен досада, той не сметна за уместно да изрази несъгласието си. Миряните, които в по-голямата си част не знаеха латински, разчитаха единствено на цветното изписване на букви и шарки, за да добият някаква представа за съдържанието на светите писания. Затова той знаеше, че трябва да остане техен безропотен служител в това отношение.

Как изобщо можеше да им признае, че докато преписваше свещения текст, основната мисъл, която занимаваше съзнанието му, бе да изяде телешката кожа, върху която пишеше. Е, не самите листове, поправи се мислено той, а крехкото месо, останало след одирането на кожата. За изписването на последното евангелие, където беше помогнал и той, се бе наложило да заколят близо двеста телета. Цели сто осемдесет и пет трупа сочно говеждо, и по силата на най-жестокия указ нито едно късче от това месо не стигна до манастирската трапеза. То бе раздадено на бедните, както, изглежда, се случваше с всичко ценно в манастира сега.

„Но какво ми става?“ — упрекна се мислено той. Да откаже едно охолно ядене от време на време на тези осиротели клетници, които живееха в мръсотия в схлупените си хижи и ходеха облечени в дрипи? Да не би да е откачил от безкрайните дни и нощи на себеотрицание, в което се състоеше святата участ на един брат? Не го ли задоволяваше вече яденето, което от време на време си позволяваше тук, сред племето?

„Сигурно не“ — осъзна той, като си спомни какво задоволство изпита от силните си ръце, когато преди малко въведе Мира в къщата. Държа се прекалено грубо с нея и избърза, когато със закоравялата си от работата ръка хвана леката й дреха и я изви около нежното й тяло. За нищо на света не искаше да стане един от онези самодоволни монаси, на които им доставяше огромно удоволствие да раздават покаяние чрез камшика по неизменната заповед на абата.

Едно беше да жадуваш за месо, с което си бил захранван от мига, в който си проходил, и съвсем друго, когато ставаше дума за плътта на неговите нещастни себеподобни.

В края на краищата той не притежаваше нито Мира, нито която и да е друга жена от рода. В качеството си на низш духовник дори не бе упълномощен да диктува на хората какво да правят. Ако те действително желаеха да търпят присъствието на норските заселници толкова близо до себе си, то съвсем не бе негова работа да им казва, че грешат.

Но факт беше, че и абсолютно никой още не бе споменал каквото и да е за викингите. И това само по себе си потвърждаваше подозрението му, че неговите родственици просто не знаеха за тях. Единствено Мира знаеше, но каквито и да бяха съображенията й, той, изглежда, нямаше да успее да я накара да ги признае.

По време на обяда очите му непрекъснато я питаха дали те представляват заплаха. Изглежда, че нямаше такава опасност, защото изражението й остана спокойно.

Но може би тази преценка не можеше да се остави на едно влюбено момиче или на едно племе без гарнизон. Може би този въпрос трябваше да се постави пред онези, които в последна сметка щяха да защитават тези мирни жители, ако викингите решаха да нападнат, а именно Наял Мак Куган и неговите хора.

Накрая Лон взе решение да отнесе въпроса към кралската армия. Този ход му се стори най-дипломатичен.

Мира се нахрани почти толкова бързо, колкото и брат Лон, след което се оттегли от трапезата на семейство О’Фейл, преди да сервират сиренето и плодовете. Монахът леко я хвана за ръка, когато се наведе да извади кошницата изпод масата. Като се изправи да се сбогува, той я попита с очи дали викингите представляват непосредствена заплаха за племето. С изражението си тя му отговори отрицателно. Но като почувства, че едно допълнително обяснение би помогнало да предотврати евентуалната отбранителна атака, която Лон можеше да бъде заставен да предложи, тя се наведе към него и прошепна: