Ашланд Прайс - Мира

— Кълна се във всички звезди.

Старата жена запази мълчание за известно време, като че ли се нуждаеше от повече време, за да схване нейното твърдение.

— И къде е този норс? Как се запозна с него?

— В един лагер на брега заедно с хората си. Той е скрит от високите скали на юг — избърбори Мира с едва доловим глас. — Открих го със сестрите си точно преди обяд. Но ти… ти не бива да казваш…

— Не бива какво? — попита Киарда с негодувание, ядосана от това, че момиче, което бе по-младо с цели двадесет години от нея, си позволява да й дава указания какво да прави.

— Моля те, не казвай това на никого от племето, освен ако не възнамеряваш да им съобщиш, че са потомци на твоята братовчедка Елана — смело добави Мира на един дъх.

Киарда я изгледа така, сякаш се канеше да я накаже за нахалството й, като й зашие устата. Вместо това обаче я изненада, като в отговор поклати глава и се усмихна от удивление.

— О, небеса! С какво те е омагьосал този чужденец, та ми говориш по такъв начин?

— С нищо — заяви Мира, като направи всичко възможно да не покаже с нещо, че е влюбена до уши в Брандър. — Просто трябва да имаме предвид, че е наполовина ерс, преди някоя от нас да направи нещо, което да го постави в опасност. Искам да кажа, че те желаят само да се заселят тук. Изглежда, че лагерът им е на брега повече от седмица и сигурно досега щяха да са ни нападнали, ако имаха такова намерение, така че…

— Само не ми обяснявай на мен за техните лагери! Прекалено дълго време съм прекарала в такъв лагер, за да ме убеждаваш, че могат да бъдат нещо друго, освен база за яростни атаки.

— Но той ти е наполовина роднина, Киарда!

— Така твърди той.

— И то съвсем убедително.

— А прилича ли на ерс? — отвърна на удара й Киарда, сякаш предварително знаеше, че момичето няма какво да каже срещу това.

Мира сведе стеснително поглед за миг.

— Ами, не. Но говори като ерс. Отлично говори езика ни, и то в нашия ритъм, сякаш го е научил някой от нас.

Тъй като почувства, че вече не може да спре, тя отиде при домакинята и приклекна на коляно до нея.

— Защо не дойдеш да го послушаш, преди да сме казали за тяхното присъствие и за желанието им да се заселят тук? — попита девойката, но думите й прозвучаха по-скоро като увещание, отколкото като молба.

— Да отидем само ние двете в лагер на викинги? Ти си полудяла! Онзи случай с онова животно преди няколко лета на нищо ли не те научи?

Мира леко се усмихна, за да й вдъхне увереност.

— О, никакво зло няма да ни сполети. Техният началник ще се погрижи за това. Два пъти се срещнах с него и мога да твърдя, че по-мил човек никога не съм познавала.

Киарда сви устни, все още твърде скептично настроена към това твърдение.

— Хм… тогава го покани да дойде тук — отговори тя след няколко секунди и в очите й пламна желание за мъст. — Кажи му да дойде сам и без оръжие на вратата на форта тази вечер след мръкване и може би ще говоря с него.

— Аз… не съм сигурна дали ще се съгласи. Може да се окаже твърде опасно за него, нали разбираш.

Киарда решително се изправи на крака.

— Длъжен е да дойде, ако има такива добри намерения и ако иска да свидетелствам в негова полза.

Без да каже и дума повече, тя остави брошката на скамейката, заобиколи момичето, което бе все още на колене, и продължи да тъче.

Това бе всичко. Мира достатъчно добре познаваше Киарда, за да разбере, че това е окончателното й решение. Въпреки че бе останала много крехка и се бе изгърбила от възрастта, старата жена бе точно толкова непоколебима в изявленията си, колкото всеки един от по-възрастните мъже в племето. Мира осъзна, че всъщност щеше да постигне по-голям успех, ако се бе опитала да въздейства върху ината на баща си.

Със Киарда просто бе по-различно. Макар и да изглеждаше всеки ден приятна и внимателна, страданията, които бе преживяла в ръцете на норските си поробители, бяха закалили характера й като камък. Тя със сигурност имаше сърце. Но то бе ожесточено и предпазливо, и не се отваряше за друго сърце без молба и доказана причина. Мира призна пред себе си, че за трети път през този ужасно тежък ден се бе сблъскала с желязната воля на човек, комуто, изглежда, бе отсъдено да изиграе решаваща роля при определянето на нейната все още нерешена съдба.

Тя бе въвлечена в една игра на шах и се бе оказала в позицията на пешка, поставена между плановете на баща й за нея, променливите чувства на Киарда към чужденците и собствената й, засилваща се любов към Брандър. И тя се молеше с цялото си сърце да не стане накрая така, че и нея като пешката да я вземе един от конете на царя.